понеделник, 30 октомври 2017 г.

За въпросите отвъд… ,,Планината Броукбек“- Ани Пру


ПРЕДРАЗСЪДЪК ВСЕКИ ТУКА ОСТАВЕТЕ

Днес съм тук, за да разкажа на теб, читателю, една история. Някои хора биха казали за тази история, че е ,,нетипична“, други биха я нарекли ,,любовна“, а онези, които не побират в съзнанието си различието и не се примиряват  с Човека- ,,изродщина“. Но надписът, който аз слагам в началото на тази публикация важи за всеки един. Приканвам те преди да престъпиш нататък, да оставиш всяка бариера. Ако си способен, то тогава смело можеш да се гмурнеш в написаното от мен. Ако не, то моля да затвориш публикацията и просто да не я четеш.

,,Планината Броукбек“
Приклещен. 
Между Разума и Сърцето.

,,Някои чувства наистина не могат да бъдат обяздени…“

Всичко започва през лятото на 1963 година. Ани Пру представя пред погледа на читателя Енис Дел Мар и Джак Туист- двама млади мъже, твърдо решени да открият своя път в света. Докато Джак е мечтател, търсещ, искащ и чакащ нещо, което не съзнава, Енис е някак отдалечен и отдръпнат, не подозиращ за своята същност. Силата и желанието за по-добър живот ги карат да търсят начин. Така именно двамата се озовават като наемни работници за едно лято в планината Броукбек. 
Дните и нощите, прекарани заедно, горе в планината, усещането, че на пръв поглед незначителния разговор с човека до теб е от огромно значение, споделеното чувство на спокойствие… някак белязват завинаги лятото на 1963 година…
Но както винаги след сгряващото лято идва прохладната есен, носеща със себе си пустота и самота. Грижи и лъжи забулват истинското чувство. Съществуването сред Другите слага непреодолимо препятствие. Но колкото и да бъде потулвано, Чувството е там, споменът е там…
А желанието кара човека да надскочи всичко…

↶↷
Самата аз говоря за книгата след препрочит. Общо три пъти съм прочитала книгата от кора до кора и мога да кажа, че историята винаги поставя пред мен нови и нови въпроси. 

,,Ами ако..."

Книгата на Ани Пру носи не само усещане, но и особено наболели във всяко едно общество теми. За сексуалността и приемането ѝ. За различието. За принудата.
Аз съм се намирала в три етапа на Човека, като личност. Минала съм през отричането на подобен тип еднополови човешки връзки. След което преминах и през опит за приемане на нещо ,,изкривено“, както масата в обществото се опитва да наложи. Третият етап за мен бе приемането на красотата на различието в Човека и извън него. Истината е, че що се отнася до всичко, което поставя тази книга, цялата тежест в едно на вид 29 листно книжле, в момента не знам къде се намирам. Като обикновен човек, като личност, аз търся своята истина. И именно в търсенето за Човека, пред мен изкачат хиляди въпроси...

Ако същността на Човека е един особено комплексен модел и аз спокойно, според този зададен модел, мога да изкажа мнението си… то защо друг свободно да не може да изрази сексуалността си? 
Мнението различно нещо ли е от сексуалността? 
Защо мнението трябва да се мери с различно мерило от сексуалността на Човека след като Машината е събирателна на всички съставни части и при липсата на един компонент, самата Машина би била в неизправност?

,,Планината Броукбек“ задава въпроси. Авторката, с наглед обикновени и съвсем елементарни състояния, представя Големия взрив, в който се ражда всеки един. Въпросите са хиляди, а отговорът често пъти се намира в приемането.

 ,,Имаше едно зеещо пространство между това, което знаеше и това, което се опитваше да вярва, но нищо не можеше да се промени, а ако не можеш да поправиш нещо, трябва да го приемеш."

*,,Планината Броукбек" е творбата, вдъхновила режисьора Анг Лий за едноименния филм с участието на Хийт Леджър и Джейк Джиленхол.*

четвъртък, 12 октомври 2017 г.

Being nice SUCKS!


Гадно е да бъдеш добър!
Понякога това се превръща в неоспорим факт. И не само що се отнася до книгите. Добротата предполага безкористност. И на добротата трябва да се отвърне с добро или най-малкото-с благодарност. Така се очаква. Това е редно. Но неблагодарността е по-близък побратим в ежедневието или просто така ми се струва?
Уилям Шекспир  е казал:
„Няма ни добро, ни зло – тях ги създава нашата мисъл.”
Щом човешката мисъл е успяла да създаде нещо тъй ,,очарователно" като разделението, то съответно допускаме, че в случая доброто и злото съществуват. Но доколко си струва да бъдеш добър с другите, когато в замяна получаваш обиди?

Безкрайно съм отвратена от нещата, с които се сблъсквам почти всеки ден. Промяната у хората, които до вчера си смятал за приятели, е видимо осезаема. А избиването на емоцията най-често не е вследствие на едно единствено действие. Колко дълго хората трупат в себе си гняв към другите и къде именно се намира ръбчето на чашата, пълна с горчилка?
Е, предполагам, че отговорът на последния ми въпрос, няма един отговор. Думата зависи определя мига. А и хората сме променчиви същества. Понякога добри, друг път лоши. По-често сме лоши. С околните. Със заобикалящото ни. Със себе си. Защо? Защото  всичко влияе. Но справедлив ли е гнева ни? В повечето случаи не е. Крайно неоправдан, той се проявява в най-неподходящите моменти. Таеното през дълъг период от време си казва думата. А онзи, върху когото се излее кофата с помията, започва да носи онова, от което току-що си се освободил ти. Осъзнаваш ли го?

Струва ми се, че нещата не стоят така само в отношенията помежду ни. Често пъти сме добри и спестяваме доста неща, що се отнася до живота. Без значение дали се отнася до картина, музика или книга. Често пъти внимаваме и предъвкваме първоначалната мисъл, която е минала през главата ни, за да не нараним някого. Авторът и почитателите на творбата. Именно тази ни добрина в даден момент играе лоша шега... 

Случвало ли ви се е да попадате на поредица от лоши произведения? Седите, осмисляте ги и се опитвате да намерите смекчаващи нещата обстоятелства. Но творбата променя ли се? Със сигурност не. 
И така... Нижат се поредиците от произведения, които не са задоволителни и намираш оправднание да не споделиш мнението си или поне да смекчиш мнениео си. Защо? Защото живееш в общество, разбира се! Хубаво е да си различен, ама не винаги.
И идва следващото произведение. Не знаеш дори какво е, но гневът, натрупан от предишните, се отприщва точно при това произведение. Виновно ли е? Ами не, но пък обстоятелствата са такива...

При желание може да го приемете като метафора.

Не бива да позволявате на предишното да определя следващото. Може би именно на това се дължат и книжните застои на някои читатели? Вие какво мислите?

събота, 7 октомври 2017 г.

Ревю: ,,Бог и гадното копеле"- Георги Савов

АНОТАЦИЯ: 
Щастлив и безгрижен, двайсетгодишният Фипо прекарва дните си в приятно безделие. Докато гребе с пълни шепи от живота, младият мъж ненадейно открива, че може да получава сведения за бъдещето, а източникът, колкото и да е невероятно, се оказва Бог. Съвсем скоро обаче лекомислието и безразсъдството му стават причини Филип да изгуби безценната си дарба, а с нея и шанса да запази любовта си. Лутайки се в търсене на изход, той отчаяно се опитва да чуе отново Божия глас. 

Привет, четящи!
Днес се появявам при вас след особено дълга пауза. Идвам при вас, за да споделя впечатленията си за едно не особено популярно четиво. С надеждата повече хора да го забележат. Роматъ, който искам да ви представя е ,,Бог и гадното копеле". Знам, че на пръв пглед заглавието може да ви отблъсне. Обзалагам се, че голяма част от вас си казаха ,,Аз това няма да го чета!". Но четете ревюто, нали?!
Преди да започнете да четете ще ви помоля за две неща, а именно:
1. Не съдете книгата по корицата.
2. Прочетете ЦЯЛОТО МИ МНЕНИЕ.

⍖ 
ЗА КНИГАТА И АВТОРА

,,Бог и гадното копеле" от Георги Савов е книга, числяща се към съвременната българска литература. Наясно съм с отношението на една огромна част от четящите в българското общество спрямо съвременната българска литература. Нека кажем, че по-голямата част не приемат на сериозно книги, които спадат в категорията. В повечето случаи просто лепваме (понякога и аз) етикет ,,НЕ!" и не даваме шанс на произведението, да не говорим за автора. 

МОЛЯ ВСЕКИ ЧЕТЯЩ ДА СВАЛИ ТОЗИ НЕАДЕКВАТЕН ЕТИКЕТ И ДА ПОГЛЕДНЕ ЧЕТИВОТО, А НЕ ТОВА КЪДЕ СЕ ЧИСЛИ.

Колкото до автора... Георги Савов е непознат автор за съвременния читател. Самият той е избрал да се появи пред читателя с псевдоним-Савов. Романът ,,Бог и гадното копеле" е написан ,,под прикритие", но това по никакъв начин не пречи на читателя да разбере мнението на автора по отношение на редица въпроси, засегнати в историята.

А сега не е ли време да започна да представям романа?
↻↺
ИСТОРИЯТА

Всичко започва на 20 януари 1993. Е, всъщност авторът решава именно тогава да започне разказа за едно копеле. Датата е значима. Защото именно тогава един обикновен човек се превръща в... За да разберете прочетете книгата.

 ,,...ако се държах нормално, тайната щеше да остане погребана завинаги." 

Веднага след като става ясно в каква безнадеждност е попаднал героят, представен още в самото начало на романа, авторът ни връща почти 4 години назад (май, 1989), когато нещата наистина започват...
Историята е разказана от първо лице, единствено число. Действието се развива в България, София, а годината е 1989, паметна в българската модерна история. А главният герой, през чиято гледна точка се представя историята, е двайсетгодишният Филип, който се наслаждава на мига и се движи ръка за ръка с безделието. Младостта му позволява да граби с пълни шепи от живота.

,,Порочните умове мислят еднакво."

Един ден обаче нещата се променят. Безделието на Филип започва да не го определя изцяло, а самият Филип започва да вижда живота отвъд пелената на забравата. Филип се сблъсква по съвсем ненадеен начин с любовта. А любовта не идва сама. Неочаквано главният герой започва да получава странни проблясъци, които показват близкото бъдеще. А източникът им се оказва... Бог?
Но докога? 
Отговорът е, докато човекът не престъпи границата...

⤺⤻ 
МОЕТО МНЕНИЕ

Книгата ,,Бог и гадното копеле" определено не ми се появи като вече стара и особено изтъркана история. Идеята на автора ми бе интересна, но обяснението за Божия пръст ми се видя нелепо първоначално. Но пък приемайки, че под ,,Бог" ние, хората, имаме предвид всичко необяснимо в живота... То защо не? Защо да не кажем, че Божия пръст контролира виденията на Филип?
Да... фантастичният елемент е интересен. А хубавото е, че не е натрапен и поставен в центъра на всичко. Той просто идва като естествена стъпка, макар и неочаквана.

,,Явно не можеш да накараш Бог да дойде насила, както не можеш да доведеш насила радостта и смеха."

Романът на Георги Савов е лек и ненатоварващ-явява се като чудесен преход между две класики, да речем. И наистина романът в известна степен ме спечели. Особено много ме впечатли това как авторът е успял да улови типичната българска жилка. Склоността ни към далаверите, бягството ни от голяма част от проблемите, заобикалянето на закона, а и желанието на голяма част от нашето общество да напусне България и да замине отвъд границата за печалба и по-добър живот. Георги Савов е уловил цялата нелепост на българското общество и именно с това ме спечели.

  ,,- Не ти ли омръзна да си вечния бунтар?
- Не знам друг начин. Хората, които искат нещо да се промени, винаги са в опозиция."

Но няма как да си кривя душата -романът не е идеалът ми за съвършеното четиво. Нишката и ретроспекционният елемент печелят, но нуждата на автора да опрости нещата играе лоша шега. За мен персонажите, дори и главният, не са доразвити. Описанията липсват, а за един човек, който не е живял в София е трудно да се ориентира само по имената на улиците.
Да, начинът на изказ на Георги Савов е ненатрапчив, но употребата на изрази от типа на ,,Еба си майката!" мен лично ме изнерви. Думи от типа на ,,гот", ,,екстра", ,,кофти" и ,,пукаше" в едно литературно произведение стоят нелепо. Действието не става по-интересно с използването на подобни думи и изрази. За моя радост това не ме спря да дочета книгата. 

Българският съвременен роман ,,Бог и гадното копеле" на Георги Савов е интригуващо и леко четиво. Ненатрапчивото действие го прави точното четиво след един изтощителен ден. А книгата интригува още с първите редове...
Препоръчвам четивото за отмора. А и вярвам, че отвореният край би ви се харесал.


С искрени благодарности на издателство SkyPrint за предоставената възможност.

Три безсмъртни класики на три велики личности

Днес, четящи, започвам да пиша с известна доза смущение. Трябва да призная, че следващите трудове, за които съвсем бледо ще драсна по няк...