сряда, 10 януари 2018 г.

Ревю: ,,Прокълнатият Сейлъм'с Лот"- Стивън Кинг



,,Нямаше вече магия магия, ни черна, ни бяла."

Добре дошли в Прокълнатият Сейлъм'с Лот!
Преди да влезете в него, обаче, знайте, че няма гаранция да излезете от там...

Пиша това ревю с огромно нетърпение и желание да споделя малки фрагменти от това тъмно преживяване. Искам да уточня, че това е първия ми досег до жанра хорър, та да знаете, че нямам особена база за сравнение. Не бих нарекла Кинг чак Крал..., но определено мога да призная, че владее перото. 
А сега ще си позволя накратко да представя градчето, което завладя съзнанието ми с една мистерия...
↻↺↻↺↻↺
За Прокълнатият Лот


Добре дошли в Джирусълъм'с Лот- малко градче на изток от Къмбърлънд, нито първият, нито последният град-призрак  в Америка. Но е един от малкото, в които изведнъж всичко замира... Естествено, разумът тук намира понятие, но не и причина. Хора започват съвсем неочаквано да изчезват. А откритите нямат никакво желание да се връщат към спомена...

,,...и онова, което обикаляше из него, крачеше в самота." 
- „Призрак в къщата на хълма“, Шърли Джаксън

1970 година-1319 жители


В тихото ежедневие сякаш се прокрадва нещоНещо неясно, коварно и неопределено. Нещо мрачно и извън всякакво разумно обяснение...
В тихото ежедневие на един малък град с 1319 жители хора започват да изчезват. Събития се повтарят от преди близо 50 години. Забулени в мрака на Злото...
Бен Миърс, главният герой на романа, е принуден да повярва в средновековните легенди за вампири, призраци и сили, които са извън рационалното обяснение. Но кой ли би изслушал приказки за подобни явления без съмнение и насмешка? 
На пръв поглед обикновен, Селъм'с Лот се превръща в арена. Но тук вече Вечната борба между Доброто и Злото успява да приеме облик. От едната страна са древните черни сили, привлекли в редиците си живи и мъртви. От другата - писателят Бен Миърс, лекарят Джими Коди, ученикът Марк Петри, учителят Матю Бърк и отец Калахан. 

А над всичко и всички стои мрачният Марстънов дом, който се извисява над града като идол на Мрака...

⤺⤻⤺⤻⤺⤻
За смисъла на един ужас...
За историята на един роман...

В началото на романа на Кинг, действието се развива особено бавно, дори флегматично. Това се дължи на необходимостта Лот да бъде описан. Обстановката и героите, добиване представа за цялостната картина става особено бавно. Но това определено изиграва важна роля в последствие.
В романът проличават много сблъсъци. Един лежи в основата, но като разклонения се появява сблъсъкът между поколенията, борбата за надмощие на един пол над друг, желанието на личността да се прояви, да бъде запомнена с нещо... Стига да посегнете към романа, вярвам, че ще откриете и много сходни елементи с ежедневието си и хората, с които се сблъсквате. Да, историята е измислена, но всеки елемент е вдъхновен от ежедневието... 

,,Обичаше си родителите, много ти обичаше, но понякога и двамата му се струваха като книгите по детския щанд на библиотеката — досадни… и прашни."

Това е първият ми досег до хорър жанра под вид на книга. И все пак добих обща представа за героите и тяхното развитие. Явно действието изисква жертви... Персонажите бяха поставени в рамката на действието. Обикновени хора и деца, принудени да играят игра със сили, които не разбират. Персонажите е ограничени. Тук се появява и фактът, че героите са прекалено много! Близо 300 страници ми отне да се ориентирам кой кой е и какъв принос носи. Факт е, че всеки един от представените герои изгражда градчето...докато градчето не започва да ,,умира" заедно с жителите си.



Злото в лицето на Марстъновия дом е неясно и непълно. На мен ми липсваше причината. Защо Злото е Зло? Нима е такова, просто заради необходимостта да съществува..?
Средствата за борба със Злото в романа се придържат към древните легенди, което на мен лично ми дойде малко банално. НО осъзнаването на присъствието на Мрака в града е особено интригуващ процес. Не на всички ни се налага да се сблъскваме с вампири, върколаци и призраци, но е факт, че всеки ден се сблъскваме с различни форми на Злото. Затова и харесах основната идея, та била тя и малко промита от времето.


Харесах Сейлъм'с Лот! Харесах градчето, необикновеното в наглед обикновеното... Смятам, че още дълго съзнанието ми ще броди по улиците на това пусто градче, защото вярвам, че ,,...за да докоснеш светлината, трябва да преминеш под сянката.“



Изображения: 34

Препоръчвам ,,Прокълнатият Сейлъм'с Лот" от Стивън Кинг най-вече на хората, които докато прегледаха набързо писанията ми си казаха, че това не е романът за тях, защото не четат такива ,,ужасии".

вторник, 9 януари 2018 г.

Winter Wonder Book Tag


Здравейте!
Началото на януари е. Не е много зимно, но затова пък зима се води. Да си призная...не съм особен почитател на студеното време, а в добавка на това и късите дни не ми се нравят много. Обичам да чета на дневна светлина, по-леко го понасят очите ми.
А сега да мина направо на темата, да не ви отегчавам. Днес реших набързо да нахвърлят отговорите си по един таг-Winter Wonder Book Tag . Благодаря на Иван от The Bookish Paradise, който отново се върна в редицата и то с пълна сила. 

Ако четеш- желая ти успех! 
Чета редовно.


↜↝
1. Топла и сладка книга, която стопля сърцето Ви.

Аз не чета сладки истории. Може би единствената, която влиза в това определение е ,,Всичко, всичко" на Никола Юн. Историята ме радва, несъмнено. Но истинските истории, които направо палят пожар в душата ми, обикновено са най-тежките, които един читател може да си представи. 

2. Любима книга с бяла корица.






1. Мръсно бяла е.
2. Не гледам много кориците.
3. И все пак... 




3. Седите в приятен, уютен, удобен диван, пиете горещ шоколад, но коя чудовищно голяма книга четете?

Чета една книга, за която се надявам до януари месец ще мога да споделя с вас. Фантастика, първата интересна, на която попадам със своя скромен опит. Не е чудовищно голяма, но...
Е, ако ми се дава право на избор и имам много време, то бих прочела с голям кеф ,,Анж Питу", част от ,,поредица" от Александър Дюма-баща, която съвсем наскоро си купих.

4. Започнало е да вали сняг и сте решили да се биете със снежни топки! Кой литературен герой бихте искали да се включи в снежната битка с вас?

Рандал Макмърфи от ,,Полет над кукувиче гнездо" (изключителен роман на Кен Киси). Смятам, че несериозността на героя би ми повлияла ободряващо.

5. За жалост, огънят започва да угасва. Последните глави от коя книга бихте използвали, за да го разпалите отново?

С огромно удоволствие бих изгорила само една книга, която безкрайно ме отврати като история, стил на писане, конструкция и въобще всичко за каквото се сетите. Става въпрос за ,,Булевардът на лъжите" от Силвия Кръстъл. Банална, скучна, а диалозите... майко! Героите говорят за нещо от ежедневието и изведнъж ти лепват по някоя реплика, дето няма нищо общо с разговора. Това не го желая и на най-големия си враг. 

С благодарности на Благовеста Дапкова, която ми дешифрира значението на този въпрос!

6. Коя книга е толкова близко до сърцето ви, че бихте я подарили на всички, които искате да запалите по четенето?

Несъмнено любимата ми книга (,,Война и мир") е най-близо до сърцето ми. Но съм наясно, че тя не би послужила като начало. Още в началото на блога си аз направих подобна публикация. Още държа на казаното. 
В допълнение бих казала само, че препоръчвам за начало на тези, които не смятат, че изброените книги са за тях и ,,Аз преди теб" от Джоджо Мойс. Това несъмнено си остава една от най-разтърсващите и истински истории за мен.

Благодаря ви безкрайно много, че четете!

Аз от своя страна отбелязвам:
Йоана от Piece of Life
Габи от Book and hot coffee

четвъртък, 4 януари 2018 г.

За най-добрите помисли в ,,За мишките и хората" от Джон Стайнбек


Днес започвам да пиша с натежало сърце. Не е, защото е трудно. Започвам да пиша с тежест, защото осъзнавам, че на този свят има истории и истории. Едните можеш да погледнеш с ясното съзнание, че това е просто една история. Нещо, което ще се превърне в минало. Нещо, което просто ще те отлепи за малко от земята и неминуемо след края си ще те върне отново на нея. Но историята, за която искам да разкажа днес е от другите. История, която с края си започва истинското си начало... История, която е ЖИВА.

↫↬
ЗА ИСТОРИЯТА НА ЕДНА МИШКА

,,И най-добрите помисли
на мишките и хората
пораждат често само
теглила и горести."
- ,,На една мишка", Робърт Бърнс

Имало едно време двама мъже. Двама обикновени мигриращи селскостопански работници. Но и не толкова обикновени. В един студенокръвен и жесток свят, те са споени с нещо повече от приятелство. Те са от малкото хора, които не влизат в никаква граница, защото светът и до днес не познава нещо толкова чисто...


,,Вече рядко се случва двама души да се подкрепят... Кой знае защо е така. Сигурно защото всеки се страхува от ближния си в тоя мръсен свят."

Двамата пътували от ферма на ферма във вечно търсене на шанс да осъществят мечтата си- една малка ферма, която да си е само тяхна. Малка фермичка, в която ще имат градинка и зайчарник, малко кокошчици и една топла стая, където през зимата ще слушат как дъжда чука по покрива... Затова и обикаляли страната в търсене. В  търсене на бъдеще. В търсене на щастие. В търсене на себе си...
И успяват. След поредната беля на Лени, който е едър и тромав физически, умствено изостанал, и безгранично, по детски му добър, Джордж, който е приятел на Лени и винаги го закриля с бащинска обич, успява отново да открие работа за двамата във ферма. Но пред тях остава едничкият важен въпрос. Осъществима ли е мечтата им в този тъй неприветлив и грозен свят...?


За сблъсъка ми с една вечна истина

Каквото и да се каже...все ще е малко. Джон Стайнбек е от онези автори, които майсторски представят историите и прави четящия част от всичко. Най-обикновени, наглед не особено интересни, историите, които представя Стайнбек са именно от онези, които започват живота си след края...
,,За мишките и хората" е не само затрогващ и интригуващ разказ. Това е  изпепеляващата истина за същността на всичко. За добротата, онази...по детски му наивната доброта, която се губи в море от боязън, гняв и омраза на ,,истинския" живот. ,,За мишките и хората" е глътка свеж въздух сред пожар.
Прочетох тези 106 страници за часове с желанието просто да разбера. А след прочита не само разбрах, а и осъзнах вечната истина, че добротата, макар и наивна може да се види и в лицето на една мишка...


С искрени благодарности на Кристина Велидолска, която не само ми предостави възможността да се докосна до тази история, но и е главният виновник за тази публикация. 

четвъртък, 28 декември 2017 г.

Ревю: ,,Сълзите на дракона"-Кръстю Мушкаров


Ще пиша съвсем накратко и със съвсем ясна преценка този път. Надявам се да не ви отегча и кой знае...? Може би това е следващото книжно приключение за някой от вас...
 
ИСТОРИЯТА

Пред нас се разкрива нов, напълно непознат свят. Непозната земя, но не и идеали. Непознати имена, но не и същности. Светът, какъвто е, но пречупен през призмата на магията...
,,Ако не можеш да тичаш,- полети!"

„Сълзите на дракона“ е разказ. Но не обикновен, а магичен, изпълнен с действия, наситен с чувства и мечти... За доброта. За красота. За това да бъдеш свободен...
Пред читателя се разкрива един вълнуващ свят, изпъстрен с приключения на две вълшебни и несъвместими на пръв поглед същества – червенокоса вещица и гладен дракон.
,,Умението ти да говориш не те прави разумно. Може просто да повтаряш каквото си чуло."
Всичко започва в ума на един гладен дракон. Драконът е сам, насред жестокия свят. Няма я майка му. Няма кой да му помогне... Докато съвсем ненадейно не се появява едно на пръв поглед обикновено момиче.  Скоро бариерата пада, а нуждата кара две несъвместими съзнания да се слеят в едно. Да се борят заедно. Срещу несправедливостта и за себе си...
,,Да помогнеш на красиво момиче да се изправи от калта не доказва нищо. Всеки би го направил. Но да влезеш в горяща къща, за да спасиш човек, пък бил той и убиец-ето това вече е достойно за уважение."


,,Сълзите на дракона" е фантастична история за доверието, приятелството и силата на духа. И за това колко е трудно да запазиш същността си в един жесток свят...
Моето мнение

Историята е привличаща вниманието. Определено. Мога да кажа, че историята е лека и завладяваща. Би омагьосала 5-6 годишно дете. За по-възрастен човек е по-скоро четиво за отмора, лек преход между по-сериозна литература. 
Действието в ,,Сълзите на дракона" е динамично, а и стилът на писане на автора е увлекателен. Но е факт, че нещата са опростени и в повечето случаи авторът не дава шанс на читателя да си размърда мозъка. В мига, в който се появи загадка и хоп!- веднага някой от героите е знаел и започва да обяснява своите разбирания. Съвсем натрапено на моменти. Но ако се чете с възпитателна цел, то не смятам, че това би се числило за минус. Но за мен е.
Персонажите не са особено развити, дори и главната героиня е някак...не съвсем изградена. Някак или си силен и шансовете са на твоя страна, или постоянно имаш нужда от защита и изпитваш страх. Нищо по средата, нищо уравновесяващо... Двете крайности са характерни за приказките. Или си юнак, или тъпак. Но за роман от 169 страници, та било то и фентъзи... подобен тип персонажи се явяват по-скоро като дразнители. 
А и има неточности в описанията. Да речем, имаме описание на планина. В единия момент на тпланината няма и една тревка. Няма храсти, няма гора... Два-три абзаца по-късно изведнъж се появява гора, в която носещи положителното герои да се скрият от прииждащия враг. 
Щеше да е хубаво, ако имаше карта. Смятам, че всеки нов свят трябва да бъде очертан. В романа на Кръстю Мушкаров героите са в постоянно действие, постоянно пътуват на някъде... На юг, на север, към градове, села, острови... Всичко това щеше да остане в съзнанието ми за по-дълго, ако имаше схема. Но за това никой не носи вина, предполагам.
Трябва да призная, че романът на Кръстю Мушкаров е един от малкото, който ми грабна вниманието достатъчно, за да си го купя. Несъмнено има своите неточности, но ако някой ме попита дали да чете, то бих казала да. Все пак това е един от малкото български фентъзи романи, които съм прочитала от кора до кора. Ако ме питате защо да прочетете романа, то бих могла да кажа. Защото светът на една малка, червенокоса и особено упорита вещица на име Алгира завладява съзнанието. Заради нуждата на един дракон да сподели, да помогне... Защото светът на възрастните понякога има нужда да премахне средата, за да види ясно.

Светът на ,,Сълзите на дракона" не е лош в лошотата си. 
По-скоро огледален образ на нашата реалност...

вторник, 19 декември 2017 г.

Over the Cuckoo's Nest #3 Book quotes


Здравейте, четящи!
Продължавам да обобщавам годината си в серия от публикации "Over The Cuckoo's Nest". Самата идея за заглавието на този тип обобщение е следствие от един от най-истинските романи, които съм чела (оригиналното заглавие е на снимката), по познато на нас, българските читатели като ,,Полет над кукувиче гнездо"
Днес ще ви представя няколко от най-силно въздействалите ми цитати от книги. Вярвам, че понякога една мисъл може да е достатъчна, за да намериш себе си. 


ЦИТАТИ ОТ КНИГИ

1. Из ,,Доктор Живаго",Борис Пастернак
,,Човек се ражда да живее, а не да се подготвя за живота. И самият живот, явлението живот, дарът живот е толкова завладяващо интересен!"

,,Видял, че оръжието е сила, че го спасява. Тогава и той решил да стане сила. Въоръженият човек вече не е обикновен човек. "

2. Из ,,451° по Фаренхайт", Рей Бредбъри
⧫ ,,— Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях. Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката, и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот."


3. Из ,,Двор от мъгла и ярост", Сара Дж. Маас
↫↬ ,,– Съществуват различни видове тъмнина – обясни Рис. Аз не отворих очи. – Има плашеща тъмнина, утешителна тъмнина, облекчителна тъмнина. – Представих си всяка от тях. – Има любовна тъмнина и убийствена тъмнина. Тя се преобразява според желанията на повелителя ù, според нуждите му. И никога не е само лоша или само добра."

4. Из ,,Време разделно“, Антон Дончев
⤧ ,,— Кацна пилето на рамото ти, а после отлетя? И кацна на друго рамо. Защо се чудиш?"

,,Момчил се изправи, отърка коленете си и ме попита:
— Когато смени вярата си, болеше ли те? Кимнах му.
— И мене ме боли. Мъчно се откъсва човек от старото. В наниза има сто пари, а в сърцето на човека — сто мъки. И като ги откъснеш, не искат да потънат, а ти светят и от дъното."

5. Из ,,Гневът и зората“, Рене Ахдие

➹ ,,Защото той не е чудовището, за което го мислех.“ 

➹ ,,Звучи невероятно, но изпитвам капчица съчувствие... сред море от омраза.“

,,- Нищо не знаеш за мен.
- Знам съвсем малко и пак знам повече, отколкото ги, Халид-джан. Знам, че любовта е крехка. А да обичаш някого като теб е почти невъзможно. Все едно да удържиш нещо разбито да не се разпадне сред бушуваща пясъчна буря. Ако искаш тя да те обича, я запази от бурята...
Джалал се изправи на крака и изпъна знака на охранител на владетеля на рамото си.
- И се постарай тази буря да не си ти.“

6. Из Quo vadis, Хенрик Сенкевич
,,...а ако те заблуждава свободата, с която аз сам говоря за моята страст, знай, че ярката дреха често пъти покрива дълбоки рани."

,,Откъде да я взема тази любов, щом не я чувствам в сърцето си?"

,,Разкошът на двореца позлатяваше всичко и всичко покриваше с блясък. Велики хора и нищожества, потомци на велики родове и голтаци от улиците, големи артисти и жалки отрепки на таланта, всички се тълпяха в двореца, за да наситят ослепените си от блясъка очи с великолепието, надхвърлящо човешките представи, и да се доближат до този, който раздаваше всички милости, богатства и блага; една случайна негова прищявка наистина можеше да унизи човека, но можеше и да го издигне главоломно."

7. Из ,,Шогун“, Джеймс Клавел
↻↺ ,,Кармата е само началото на познанието. После идва търпението. Търпението е много важно качество. Търпението означава да се въздържаш при седем чувства: ненавист, любов, радост, безпокойство, гняв, огорчение и страх. Ако не давате воля на тези седем чувства, вие сте търпеливи, и тогава скоро ще проумеете естеството на нещата и ще бъдете в хармония с вечността.“

↻↺ ,,Първото проявление на съвършенството е абсолютната чистота."

↻↺ ,,Първо правило за оцеляване във вражески води- не прави нищо по своя инициатива."


*,,Хамлет"-Уилям Шекспир*

ХАМЛЕТ

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…
И толкова… И в тоя сън изчезват
душевният ти гнет и всички болки,
измъчващи плътта ни. Такъв завършек —
от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…
Заспиваш… И сънуваш може би?
Ха, тук е спънката! Защото туй —
какви ли сънища ще ни споходят
в тоз смъртен сън, когато се измъкнем
от бренната обвивка — то ни спира,
таз мисъл прави земните ни мъки
тъй дълголетни. Кой търпял би инак
безчетните камшици на века ни:
неправдите на наглия потисник,
високомерието на рода,
сълзите на отритнатата обич,
бавежа на закона, произвола
на тлъстия чиновник, злия присмех,
със който недостойният заплаща
на тихата заслуга — всичко туй,
когато едно бодване тук вляво
очиства сметките ни? Кой би пъшкал
под бремето на отмилял живот,
ако не беше този страх пред него
зад гроба, в неоткритата страна,
отдето никой пътник се не връща?
Той смазва волята ни и ни кара
да се мирим с познатите беди,
наместо да летим към непознати.
Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на мъжеството
посърва под отровното белило
на многото мъдруване. И ето,
мечти високи, почини с размах
отбиват се встрани и губят право
да се зоват „дела“!…

събота, 16 декември 2017 г.

Да изпиташ, значи да умреш. ,,Поручик Бенц“ от Димитър Димов



Всеки е запознат с архиетипа. Искаш просто да живееш живота си, чувстваш се доволен от себе си, дори щастлив в ежедневието…И изведнъж се появява Дявола. Желание за повече, жажда, амбиция… гибелна любов.
Да, вярвам, че всеки е запознат с архиетипа. Но колко от нас са готови да погледнат в същността на ситуацията? Надявам⤱ се, след като прочетете публикацията, да пожелаете да надникнете в пастта… Но знайте, че не обещавам, че ще се измъкнете невредими от нея.
,,Понякога човек се страхува от себе си."

⤮ „Поручик Бенц /1938г./-първият роман на известния български класик Димитър Димов.

ИСТОРИЯТА
Действието в романа се развива в България, 
по време на ПСВ

Димитър Димов започва с представянето на един германски военен лекар, а именно поручик Бенц. Млад, със строго лице и здрава походка, черти, издаващи чистата му раса, Бенц мисли, че напускайки болничното заведение, той е на път да продължи сивото си ежедневие. Едни и същи хора и лица, мрачни и изпълнени с безнадеждност вследствие множеството войни... Отегчението и сивотата…царе, вихрещи се в тила на всяка армия...
,,Изразът на лицето е като предвестник на думите и мисълта."
Но както се случва обикновено, нещата се променят само в един миг. В случая на Бенц съдбовна се оказва срещата с група хора и по точно-двама мъже и една жена. Мъже, които правят всичко, за да извлекат желаното. Жена, която се оказва гибелна. Жена, поставяща началото на края… 
На сивотата. На отегчението. На живота воден до тогава.

! Ако споделя още, рискувам да включа спойлери. В случая няма да рискувам.

↫↬
ГЕРОИТЕ
За героите ще говоря общо, тъй като самият роман не се подчинява напълно на традиционната композиция- експозиция-развръзка епилог или поне не по съвсем познатия начин. Героите изграждат действието, не се подчиняват на нещо определено.
,,Любовта и гневът у мъжете са като огледало на жената, която обичат."
Всичко в романа и героите е обвързано в мистерия, забулено е и някак замъглено в яснотата си. Срещата е случайно-неслучайна, сблъсъкът е непредвиден. Някак всичко се развива пред очите на четящия, все едно погледът е замрежен от мараня. В случая- от една тайна.

Компанията, към която се присъединява Бенц е съставена основно от трима мъже и една жена. Жената носи името Елена, фройлан Петрашева, което веднага трябва да ви препрати към Троянската война. Мъжете са: братът на Елена- Петрашев, нейн особено добър приятел и германски военен-Андерсон и Хиршфогел-човекът, който може би единствен е недокоснат от обаянието на фройлан Петрашева. И Бенц, който е привлечен, но за какво…?
Мъжете и цялото действие, всичко и всички са съсредоточили поглед върху Елена. Дори и главният герой остава някак на заден план от обаянието на Елена. Всеки от познатите  на Елена разкрива нещо, всеки споделя нещо и всичко е за личността ѝ… Тя е събирателна мощ на най-чаровното, най-отровното, най-омразното, най-гибелното… най-мръсното и същевременно най-чистото в света. Тя е света и някак всичко се случва:
Светът вътре- Елена
Светът вън- Другите
И всичко е тайна, и болка, и очарование, които Бенц трябва да открие. За да види същността и причината за едно… странно познанство.

↻↺
Моето мнение

Трудно е да се обясни. До 150-та страница четох едва-едва. Обмислях да оставя романа, но същевременно нещо ме възпираше. Знаете ли… Аз винаги вярвам на интуицията си, що се отнася до книги. Беше планирано да чета романа, но не скоро. А се случи така, че не устоях на изкушението и взех ,,Поручик Бенц“ точно когато не разполагах с никакво време. Да ме питате… не мога да кажа защо.
Терзаех се и се мъчех да разбера защо всичко се върти около Елена. И тогава Бенц се отскубна за съвсем кратко от онова, що ми тежеше. И видях нещата ясно и ги разбрах. И останалата част от историята просто я погълнах. На един дъх!
Мога да кажа, че за мен романът се оказа нещо неясно /в началото/, неочаквано /по средата/, объркващо /след един определен момент/ и просто грабващо в края. Все още се опитвам да осмисля напълно постъпките на героите. В интерес на истината с по-пълнокръвни и цялостни образи не се бях сблъсквала през цялата 2017 година. Липсваше ми този вихър!

Романът ,,Поручик Бенц“ е прочит на душата. Някои казват, че се явявал като психоанализа. Аз казвам, че това е дълбочина на емоцията и мисълта, която рядко се вижда. Затова и казвам- четете!

понеделник, 11 декември 2017 г.

За личните постижения, целите и неизпълнените обещания #2

Здравейте, четящи!
Днес ми се ще да споделя нещо повече за себе си. Ще го направя в тип обобщение. Надявам се да успея да задържа вниманието ви. Ще се постарая да синтезирам 2017 година. Иначе казано- ще направя джобно издание на почти 12 месеца лутания.

Казвам се Гергана Васева и съм на 16 години.
Предполагам, че бяхте наясно с това. 
Може би следите писанията ми редовно или пък просто сте попаднали на публикацията случайно. Затова и ще кажа, ако има хора, които не знаят. Аз обичам да чета. Що се отнася до книгите, обичам предимно жанровете:исторически,приключенски, понякога(много рядко) посягам и към любовния жанр. Важно е да се допълни, че смятам, че за да е добър един роман, в него задължително трябва да има драма.
Освен четенето, обичам и писането. Намирам го като приятен отдушник на не особено приятни емоции и мисли. В интерес на истината писането дава израз на моята същност. Същност, която съм забелязала, че е не обременена и откъсната единствено в писмен вид. Странно, нали?
Четене, писане… не, определено не обичам да рисувам. И рядко си слагам розовите очила. Често пъти съм отнесена. Рядко съм поносима за околните и да не забравяме най-важното за мен- понякога съм искрена до болка. И често пъти се проявявам като скептик и критик.
Това е моят автопортрет накратко. Такава бях цялата 2017 година. Такава бях и предишните години, разбира се с някои добавки и вече липсващи части…

2017 година за мен не започна с желанието за пълна промяна. Да, в началото уж си поставих някакви цели, които отпаднаха в последствие. Така става обикновено, човек забравя. 
Някои от желанията ми бяха:

-Да започна да тренирам
-Да направя нещо наистина полезно за някого
-Да бъда постоянна в изучаването на… 
(няма да казвам, че и аз си имам срам)

Е, едно трябва да ми се признае. Бях постоянна в непостоянството си. На моменти забравях желанията си и имах моменти на безкрайно отегчение от заобикалящия ме свят… Нормално?! Не, моментите не бяха нормални.

И все пак, замисляйки се, 2017 година е една от най-успешните ми. Например. Започнах да чета романи извън зоната си на комфорт (фентъзи, фантастика…). Започнах да слушам различни класически произведения. Също така започнах да комуникирам с повече хора. Направих наистина много неща, открих цял нов свят вътре в себе си. Ориентирах се. Успях да се оформя като Homo sapiens (не се смей!)… Някои от нещата, които направих:

-Направих блога си за книги, който вече 9 месеца е моя здрава основа
-Доказах на себе си, че ако не перфектна, то поне съм добра в това, което правя- в писането
-Спечелих 2 стипендии (като за едната не ме беше особено еня)
-Преминах областните кръгове на два от най-любимите си училищни предмета и то с чудесни резултати  (момент да си изживея хюбриса):
--Български и литература
--История
-Реших какво искам да кандидатствам след 12-ти клас 
(това беше едно от най-трудните решения)
-И най-важното. Доказах на себе си, че стига да направя усилие, мога да се почувствам доволна от себе си. Прекаленото възгордяване не е препоръчително, но самочувствието е позволено.

Вярвам, че 2017 е една от най-успешните ми години до този момент. Истината е, че не годината, а аз и моето израстване, що се отнася до вижданията ми за света, се промениха. Не, розовите очила са счупени на две. Но все пак допускам и нюанси в света си. Преди виждах само черното и бялото, плюсът и минусът. Сега знам, че съм способна да допусна и още една гледна точка. А това ме радва.
Смятам, че блогът отприщи света в мен. Може би и надеждата, че някой може да ,,чуе“ какво казвам. И затова ми се ще най-вече да благодаря първо на Сю, без която едва ли бих предприела тази стъпка. След това ми се ще да благодаря и на вас, които четете, та било то и за първи път. Няма нищо по-хубаво от това да знаеш, че някой някога би могъл да види частица от твоя свят.

И на себе си благодаря, че съм такава скромна.
Хахахах…


Не забравяйте да се усмихвате и да желаете!

Ревю: ,,Прокълнатият Сейлъм'с Лот"- Стивън Кинг

,,Нямаше вече магия магия, ни черна, ни бяла." Добре дошли в Прокълнатият Сейлъм'с Лот! Преди да влезете в него, обаче, ...