Материята не помни, защото паметта е дух в ,,Скитникът между звездите", роман на Джек Лондон

Скитникът между звездите, роман на Джек Лондон

Превод от английски език Сидер Флорин

Книгоиздателство Георги Бакалов, Варна, 1983 

    Здравейте, четящи!

    След прочитането на няколко творби на Огуст Стриндберг (за част от които съм писала в блога) и пренасищане с реализъм, реших да се обърна към сравнително по-лекия жанр на фантастиката. Като абсолютен дечко се насочих към домашната библиотека и изданията на Библиотека Галактика и грабнах това, което ми задържа вниманието. Не бих определила прочетеното като фантастика, но все пак реших да споделя с какво намерение започнах начинанието. И ето, днес ще изкажа мнението си за Скитникът между звездите, роман на Джек Лондон.

    Това е вторият ми досег със стила на Джек Лондон. Преди известно време прочетох Дивото зове, една история, която остана в паметта ми като странен опит да чета преводи от английски на шведски език. Иначе казано - по-скоро с учебна цел и сравняване на преводи и оригинал. Случаят с книгата, за която ще говоря днес, е чист опит проба-грешка.

↬↫↬↫↬↫↬

СКИТНИКЪТ МЕЖДУ ЗВЕЗДИТЕ


    1913 година, щатът Калифорния

    затвор Сан Куентин 

Умните хора са жестоки. Глупавите са чудовищно жестоки.

    Убиецът бе Даръл Стандинг - главният герой на повествованието, осъден на доживотен затвор, човек, който излежава последните си дни в най-тъмните кътчета на земния ад. Причините за попадането му в затвора нямат никакво значение, както самият повествовател отбелязва. От значение е възможността човекът да изостави телесното си страдание, една победа на духа над материята. Това е многопластова представа за човека отвъд едно единствено съзнание, във време преди първата майчина милувка, в небитието на вечността - възможността духа да съществува десетки пъти и да бъде десетки хора, всички с различни съдби. А досегът до предишните съществувания е възможен единствено, когато духът узрее в страданието и е готов да стане Скитникът между звездите.  

МОЕТО МНЕНИЕ

    Идеята ми се стори наистина интересна. В началото бях увлечена от възможността да проследя много и различни съществувания на един дух в такъв сравнително малък обем (350-370 страници). И въпреки, че започнах с идеята, че искам да чета нещо ненатоварващо, а романът на Джек Лондон се оказа всичко друго, но не и това, реших да довърша започнатото. 

В единочката човек омръзва сам на себе си в мислите си 

и единственият начин да се избавиш от себе си е да спиш.

    Една от основните цели на романа е да се представи нехуманното отношение със затворниците от началото на ХХ век. Едно мизерно съществуване, в което е забранена връзката със света, където несправедливостта се простира отвъд границите на разбирането. Дотук добре.

    Идеята е добра, изпълнението - не особено. В книгата се набляга на идеята за предстоящите събития. Това се дължи на факта, че историята е разказана от първо лице. Като за начало не е лоша идея да се даде храна на въображението по този начин. Проблемът е, че необозримото предстояще непрекъснато се загатва, дори когато вече историите на всички достигнати съществувания са разказани. Повторението в романа е изключително натрапчиво и до огромна степен би отказало всеки нормален човек от дочитането на романа. 

Научих и нещо утешително. Като позагуби сили човек започва и по-малко да страда. По-малко го боли, защото има по-малко какво да го боли. И човек, който е вече доста отслабнал, отслабва по-бавно. Общоизвестно е, че необикновено силни мъже страдат повече от обикновени болести, отколкото жените или болнавите. Колкото повече запаси от сила се изразходват, толкова по-малко сила има за губене. След като се стопи цялата излишна плът, онова, което остане, е по-жилаво и по-устойчиво. Всъщност аз бях станал точно това — своеобразен жилав организъм, който упорито продължава да живее.

    Загатнатите съществувания събудиха моя интерес, докато не видях как всъщност бяха представени. Откровено казано, всички тези други животи са до такава степен наивно илюстрирани, че ми се струва, биха могли да заинтригуват само един юноша. За да предотвратя възможността да оставя романа недочетен, подходих с идеята, че чета дневника на един луд. Така погледнат, романът представлява просто една абстракция с изключително плоски, дори нелепи епизоди.  Абсолютно фантасмагоричен е например епизода от съществуването на крушенеца англичанин Адам Странг (едно от предишните съществувания на духа на затворника Даръл Стандинг) и това как той става император на Чосон. Или срещите на Рагнар Лодброк с Иисус и т.н. Може да се говори за картини, не и за характери.

    Когато чета книга, особено фантастика, предполага се, че имам желанието да се отърва от скуката на своето ежедневие. Скитникът между звездите успя да ме закопае в скуката на няколко съществувания. Не само това, но и назидателният тон, който изпъстря страниците на романа, остави в мен една особена горчилка.

Скитникът между звездите, роман на Джек Лондон, е историята на един отчаян от своето съществуване затворник, който успява да избяга от своята жалка тленна обвивка, а с това и от собственото си страдание, като се връща назад в свои предишни съществувания. Това е една история за човешкия дух, надрастващ страданието и мъченията, като с това се докосва до вечността на небитието.

Коментари

  1. възхищавам се, че един 20 годишен човек може да пише и разсъждава така.Адмирации. Честно казано не знаех за този роман.Но благодарение на Вас ще го прочета.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Всичко е любов! ,,Три метра над небето“ и продължението ,,Искам те“ от Федерико Моча

Загубени в света на ,,Тревожни хора", роман на Фредрик Бакман

,,По стъпките на Никола Вапцаров": ...и никога не ще забравя жестокия ти, груб юмрук... (1909-'26г.) #1