Напред към други пространства с ,,Карта на Канада“, сборник с разкази на Дорте Норс

  

            Дорте Норс е едно от имената, които добиват все по-голяма популярност в съвременната световна литература като автор на романи и разкази. Тя е първият датски писател, чийто разказ е публикуван в американското издание ,,Ню Йоркър“. Книгите ѝ са преведени на над двадесет езика, като голяма част от творчеството ѝ е достъпна и на английски език.

            В българския литературен живот Дорте Норс прави своя дебют със сборника с кратки разкази Карта на Канада (превод: Росица Цветанова, издателство: Лист). Това, което свързва Скандинавия и Канада в случая са огромните пространства, рядката населеност и сковаващо мразовитият климат, една откъснатост от света. В интервю Дорте Норс споделя: ,,Винаги съм се чувствала очарована от Канада като огромно, необхватно пространство, което се намира на другия край на света“[1]. Подобно на представата ѝ за Канада, разказите ѝ са пропити с усещането за отдалеченост и отчужденост от света.  

            Минимализмът, който предполага жанрът на краткия разказ, характерен и за скандинавското изкуство, позволява едно внезапно гмуркане в различни светове. В тези моментни отрязъци на читателя е оставена свободата да направи избор – дали да запази ролята си на зрител, или да се припознае и превъплъти в тази на персонажа. Но често дори героите по-скоро наблюдават собственото си съществуване От вишката, през птичи поглед. И не са статични, а разпръснати по целия свят – от малка къщичка в Норвегия, през Лос Анджелис до Мисисипи. От опита за бягство от влажната стаичка до копнежа на човека да плува в необезопасени водоеми, който не стига по-далеч от местния басейн.

Историите навяват обреченост, от която няма спасение, и самота, резултат от избори, подобно на този, направен от стопанина на Манитоба: да си вдига щорите сам. В този смисъл и мотото на сборника: Винаги е възможно да се отдръпнеш още малко по-назад представя хода на развитието в световете – регресивно, отвън навътре, устремено към затварянето на човека, неговото отчуждаване и постепенно обезличаване.

            Самата Дорте Норс споделя, че творчеството ѝ има тематична основа най-вече в творчеството на шведски автори като Пер Улов Енквист, Керстин Екман и Ингмар Бергман – по продължение на традицията в шведската литература, създадена от Селма Лагерльоф[2]. Това, което тя прилага в собственото си творчество, е изразяването на фундаментални екзистенциални проблеми, с  поглед, обърнат право към празната бездна на самото съществуване. В разказите ѝ личи дълбоко и съсредоточено взиране навътре в себе си, в бездната, в която човек гледа без да отмества поглед.

            Актуалното звучене на разказите е постигнато не посредством представянето на физически пандемичната обстановка, а на тази на емоционално ниво, едно характерно за съвременния човек постепенно отдалечаване Между филиалите, докато не се стигне до внезапното плътно захлопване на Фризерът ракла, където вече няма диалог, а едно вътрешно, стаено осъзнаване, че човек е обречен на самота. Опитите за осъществяване на контакт с другите са провалени и няма друг път, освен навътре, в себе си. Героите не принадлежат на определени места, те бродят в света. А самото разбиране за това е съвсем мъгляво дори в съзнанието на самите персонажи – то е загатнато в опитите им за бягство от другите.

И все пак, въпреки цялата обреченост, остава една надежда у човека отвъд Орлови нокти, че …някъде по пътя имаше едно сладко разцъфване, проявяваше се някаква идентичност… и че, може би, не е сам.

---

[1] Gyldendal Forlag, ’ Interview med Dorthe Nors: KORT OVER CANADA’

[2] Louisiana Channel, ‘Dorthe Nors Interview: Women as Misfits’