Ревю: ,,Време разделно“- Антон Дончев

,,Време разделно" е роман, посветен на съдбовното устояване на християнската вяра в сблъсъка й с исляма. Героите на романа в хода на повествованието непрекъснато осъзнават своята родова и национална принадлежност. Пред читателя израства наситена с багри картина от една кървава епоха. 

Вече от 20 минути седя и се чудя какво да ви кажа, как да ви го напиша, за да разберете. Но всичко е толкова объркано в главата ми, толкова объркано, че дори не зная откъде и как да започна...

Надявам се преди да започна с писането, тъй като предполагам, че всичко ще излезе много разбъркано и неподредено, да не ми се разсърдите. Неимоверно трудно е за мен да коментирам книгата, признавам. Така е, защото още не мога да кажа: ,,Това е само една история.“. Защото това не е само история. Това е нашата история...

ПРЕДИСЛОВИЕ

В тази книга са събрани и подредени записките на двама души — на светогорски монах, наричан поп Алигорко, и на френски дворянин, пленен при Кандия и приел исляма, наричан Венецианеца. И двамата съвременници описват едно и също събитие — разорението и помохамеданчването на родопската долина Елинденя през лятото на 1668 година. Поп Алигорко го е гледал откъм страната на българските родопчани. Венецианеца — от страната на турците. Много пъти и двамата описват една и съща случка и ясно се вижда как различните гледни точки и различното осветление променят очертанията на събитията. Тия повторни, макар и различни, описания почти винаги са избягвани, за да намери място само това от тях, което е по-пълно и по-обективно.

Двата ръкописа са преведени и преработени. Записките на поп Алигорко са написани на чудновата смесица от черковнославянски книжовен език и родопски говор. Венецианеца е писал на френски. Повече съкращения са правени в записките на Венецианеца, защото, макар и някъде да се е мъчил да изтегли на заден план собствените си преживявания, другаде той доста често говори за себе си. Съкратени са и разсъжденията му върху насилието, промяната на убеждения и вяра, кръвното родство и духовното братство между хората и върху други подобни проблеми. Поп Алигорко, обратно, по всички начини се мъчи да избегне думата „аз“ и в някои части на записките говори за себе си в трето лице.

Целта на преработката беше двете съставки на книгата да се приближат по дух и език, за да не се чувствува така рязко двойното авторство.

А целта на книгата най-добре е изразена от летописците — да не позволи да се изличат от паметта на потомците делата и подвизите на ония силни люде, живели триста години преди нас по великата Родопа.

← →

Дошло е време разделно и всеки ще застане отляво или отдясно...

ДЕЙСТВИЕТО

Действието се развива през XVII век на българска територия или иначе казано- България по време на Османското робство. Територията ни вече от векове е под Осмнаско иго, българите- роби. И в тази атмосфера пред читателя се развива духа на Родопа планина, духа на чедата на Родопа, българите-роби. Но дори и роб, българинът има дух. Тялом може би е подчинен, но душата... и тя като планината не може да бъде укротена, хомот не може да ѝ се сложи.

Самият разказ започва от страната на турците посредством спомените на роба Абдуллах (пленен френски благородник, наричан Венецианеца). Невероятната картина, с която започва разказът неимоверно остава в сърцето. Турците и до тях робът Абдуллах влизат в долината Елинденя, в сърцето на Родопа планина. Те са пратени от самия султан, за да вкарат българите в ,,правата вяра“-исляма. Три села- Подвис, Просойна и Заград, трябва да бъдат заличени и на тяхно място да се създадат нови три, в които да звучи пеенето на мюезин. И тук започва всичко...

И Родопа гореше. Горяха нозете й, горяха косите й. Жена беше; това, майка, затова овчарите й викаха Родопа и се сърдеха, когато някой речеше Родопи. Защото много планини се обичат по-малко от една планина. Балканът е баща, изправен и силен, каквото трябва да бъде всичко мъжко, Родопа е майка, която зачева и ражда, легнала по гръб, с очи към небето. Син жали баща си, ала го жали, както се жали мъж. Син жали майка си, както се жали жена. И майчините мъки по болят.

На фонa на основната идея-похамеданчването на българите, читателят вижда силата и мощта на природата и на хората. Символизмът засилва ефектът на всяка казана дума и всяка описана борова игличка носи сърцето на българина в себе си. В книгата аз видях двете страни, които всъщност не са две, а хиляди. Прозрях доброта преплетена с жестокост. Честност с подлост. Любов с омраза. Живот със смърт. И така именно аз видях цялата картина и тази картина ме ужаси, но същевременно ме събуди...

ЖИВ БЯХ

Докато четях сърцето ми пееше и плачеше едновременно, душата ми ликуваше като виждаше гордостта на българина, който и роб струва хиляди пъти повече от всичко друго. Страдах и като виждах мъките на роба Абдуллах, и неговия опит да се радва на света такъв, какъвто е. Докато четях аз крачех сред планината, виждах красотата и простора на Майката земя. И аз като овчарите чувствах всяка бучка, а осъзнаването, че съм българка и че тая земя е моя родина, че цяла България е моя родина... Това не може да се предаде, трябва да се почувства, трябва да се усети истински, за да се разбере.

ГЕРОИТЕ

Ще ги опиша поотделно, с няколко изречения. Винаги описанието е някак трудно, защото думите не могат да предадат всичко от образа. Затова и аз само опитвам да ги обрисувам, да надраскам техните очертания. Едва ли ще ги ,,видите“ чрез моето описание и все пак...

Поп Алигорко (Никола, Григорий, Али) е един от летописците. През неговия поглед читателят вижда цялата красота на природата и на българското. Попът е човек на словото, стремящ се да разпространи българския език или по-скоро да го опази. Той не е горд, а смирен и пред лицето именно на неговата смиреност читателят вижда една голяма част от цялата картина, от цялата любов и мъка.

,,Много пъти писваха ушите ми и много истини научавах. Научих ги от прости орачи и копачи, от изстрадали майки и невръстни деца. И станах от монаха Григорий на поп Алигорко. А друга награда не ми трябваше."

Робът Абдуллах (Слав, Венецианеца) е вторият летописец. Той именно представя всичко от страната на турците. Неимоверно неговият поглед вижда особената жестокост на поробителите отблизо. Но той вижда и друго. Вижда добротата и мощта в хората, съзира красотата на света и хората, омразата, страха, любовта... 
Аз обикнах неговия образ. Обикнах го, защото той не гледаше само в една посока, а виждаше всичко наоколо и едновременно с това-нищо. Истински го  видях и именно чрез неговия образ аз осъзнах същността на човешката природа. Видях и смисъла. И много други неща, наистина много. 

,,Животът ме лъхаше в лицето като вятър, летеше над мене като облак, течеше в краката ми като река. Може ли да хванеш в шепа вятъра, облака, реката? Можеш ли да ги задържиш? Да не ти се изплъзнат? Да живееш, значеше да имаш и да нямаш. И да не поискаш да имаш.

Абдуллах беше разбрал — щом нищо не можеш да задържиш, не бива да посягаш. И Абдуллах не посягаше — той се радваше на единственото, което имаше — на мига, — и се мъчеше да му се радва, без да поиска да го задържи. Защото след него идваше друг миг."

,,Можех ли да помогна някому? Никой никому не може да помогне. Мигът не се заема."

,,ЗА МИГА МОЖЕШЕ ДА СЕ ПЛАТИ ВСИЧКО.“

Манол Стоте братя е наистина силен образ. Човек, който държи крепостта до последно. Той вярва, има надежда и истински вярва, че жертвата не е напразна, че дори след десетки-стотици години жертвата няма да се смята за напразна. Трудно ми е да говоря за неговия образ, наистина. Затова и спирам.

,,— Може и моята жена да е била хубава като Елица. Помня ли? Не помня. Младостта гледа себе си. Младостта е лакома и ненаситна, тя не гледа какво държи в ръцете си. Младото не разбира хубавото. Младото нищо не разбира. Трябва да паднат сенки на заник, та да види човек как слънцето свети от едната страна на дънера, а от другата се събира вече мрачината. Трябва да станат по-дълги сенките, та да види и разбере човек хубавото."

Момчил (син на Манол) определено остана в сърцето ми. Силата, която показва и държи в себе си, и мъката му... Уважавам Момчил истински. Това е образ, който ме спечели от самото начало. Може би заради желанието и смелостта, които показа или заради мъката, която изпита... Не знам. Но определено той е един от любимите персонажи.

,,Момчил се изправи, отърка коленете си и ме попита:

— Когато смени вярата си, болеше ли те? Кимнах му.

— И мене ме боли. Мъчно се откъсва човек от старото. В наниза има сто пари, а в сърцето на човека — сто мъки. И като ги откъснеш, не искат да потънат, а ти светят и от дъното."

Елица е наистина красива жена. Тя истински обича Момчил, обича и Манол и в нейния образ, четящият може да види копнежа на женското сърце. 

,,— Кацна пилето на рамото ти, а после отлетя? И кацна на друго рамо. Защо се чудиш?"

Караибрахим , ако не го разбирах сигурно щях да го мразя. Защото като че ли всичко от него извира просто, защото трябва. Твърд и корав мъж е той, еничар. Обучен и жесток. Той е горд и... може би дори зъл?! Не знам. Знам само, че именно в неговия образ се вижда шегата, която си прави съдбата с нас понякога...

,,Караибрахим вървеше добре. Пъргав беше, сух и лек, имаше железни крака и широки дробове. Често обаче ръката му сама искаше да сече. Въпреки това от скоро време вече се радвах, че се упражняваме — трябваше да положа усилия да го победя. Сигурен бях, че в смъртен бой, с голи шпаги, той ще бъде още по-опасен противник, защото в него имаше воля, стръв и презрение към смъртта."

Има още десетки образи, които искам да ви представя. Такива като баба Сребра, дядо Галушко, дядо Кральо, Горан, Шерко, Мирчо, Севда... Такива като Гюлфие, Сюлейман бей, Исмаил бей... Но денят няма да ми стигне. Затова и спирам дотук.

,,Време разделно“ е книга, която никога няма да забравя. Това е история, която ме накара да осъзная, че аз съм тук и сега. Не съм вчера, не съм утре, а съм сега. Това е история, която чрез мъката ми показа любовта, а чрез една песен на чановете ми обрисува живота...

Ако чакате да ви кажа ,,Четете!“, знайте, че не мога да го направя. Сами трябва да узреете за момента, сами трябва да пожелаете. Аз мога само да кажа, че книгата ми донесе много, наистина много. Само това мога да кажа. Другото... трябва сами да разберете.