вторник, 10 юли 2018 г.

Нека ти разкажа с...,,Писма до мъртвите с любов" - Ава Дилийра

25 юни 2018г.
Привет, четящи!
Днес изпитвам нужда да споделя мнението си за книгата ,,Писма до мъртвите с любов" от Ава Дилийра, малко позната на българската аудитория. Пиша това броени часове след прочита, тъй като съм съвсем наясно с мнението си. И не изпитвам трудност да го изкажа, защото то се оформяше в главата ми, както преди около 10 000 години са се оформяли човешките общества. Затова и искам на ясна глава да ви представя мнението си. Вероятно ревюто ще публикувам на по-късен етап.
ИСТОРИЯ

Началото на всичко поставя едно обикновено домашно по английски. На осмокласниците е поставена задача - да напишат писмо до мъртва известна личност. Но вместо обичайния избор между президент, философ и т.н., главната ни героиня - тийнейджърката Лоръл избира ,,получателят" на първото ѝ писмо да бъде не друг, а Кърт Кобейн.

Но думите, които си оставил след себе си, все още са живи.

Скоро Лоръл се увлича и заживява сякаш нов живот чрез писмата си до мъртвите Джанис Джоплин, Хийт Леджър, Амелия ЕърхартДжуди Гарланд и Ейми Уайнхаус. Но написаното е прекалено лично, за да бъде показано на друг. Постепенно онзи, реалния ѝ живот остава сякаш сянка на едно объркано момиче, опитващо да осъзнае смъртта на единственото красиво до съвършенство нещо в живота - сестра ѝ, Мей. Както и да разбере напълно тайната, която са делили...
⬁⬃
Моето мнение

Няма по-лошо от това някой, който би трябвало да те обича, просто да си тръгне.

Трябва да кажа, че не сама съм избирала това четиво. То беше избрано от литературния клуб, който беше организиран в края на месец май в родния ми град - Дупница. Радост за всеки, който истински обича да чете. Да споделяш...няма по-развиващо нещо от това. Да бъдеш предизвикван - няма по-интригуващо нещо от това. 
Ами...да. Не избрах сама книгата. Самото заглавие - ,,Писма до мъртвите с любов" мен лично по-скоро ме отблъсква. ,,Не е нещо, което бих искала да чета." - така си казах. Но пък си рекох след това ,,Какво пък?!". И я прочетох. И този път, за огромно мое съжаление, първото ми впечатление се оправда. Почти напълно.

Ще ми се да кажа, че ми хареса, но истината е, че не е така. Книгата е аматьорски оформена, глуповато написана и особено неясна. Писмата се водят от 1 л.ед.ч.,  което прави разказа подвластен на емоциите на един тийнейджър. Това не е добра идея в доста от съвременните романи. Самата аз, като готова да изляза от пубертета, не съм склонна да разбирам мелодрамата, която е пропила в страниците на тази книга. 
Историята е банална, толкова добре позната от американските филми... Самотно момиче (Лоръл - главна героиня), харесва един ,,Господин Загадъчен" (Скай, и за съжаление е цитат), който се появява още на трета страница. Банално и скучновато, но пък необходимо. Това момиче открива приятели, които да го подкрепят. Но всички пазят своите тайни и т.н. Банален американски двучасов филм. 
Не само, но употребата на 1 лице често играе лоша игра на авторите. По-лесно е да се пише, но и самият разказ се получава някак...некадърно оформен, що се отнася до цялостната картина. За съжаление, в тази книга аз видях именно това - нескопосано изграждане на цялостни персонажи, не особено добре оформени светове, разбити представи за отделни реалности. Безкрайно неразбиране. И просто...чувства и хаотично разблъскани мисли, разкази, животи...някак разпръснати, просто леко очертани в един свят, който обещава много, но реално дава съвсем малко. Само идеи, любов и съмнения...
Героите носят интересни идеи, но самият начин на разказване не им позволява да разгънат изцяло себе си. Те са почти изцяло подвластни на гледната точка на Лоръл, която е объркана до n-ти степен.  Която е просто вкопчена в миналото си и е неспособна да допусне никого до него почти до края (Шок и ужас!-каква изненада...Скай, Хана, Натали, Кристен...те за мен останаха просто имена, благодарение на не особено добрата форма на разказ. Жалко. Единствен Тристан, при който се усеща, че е ,,носител" на свят, някак малко далечен от този на авторката, се усеща капка живот.  Няма да лъжа - Тристан се превърна в мой любимец, просто защото е по-някакъв начин истински, а не като останалите забодени на пироните си кукли. 

Защо мислиш, е най-истинското за всички ни? Защото е и двете едновременно. Когато сме влюбени, е безспорно, че сме в опасност, но в същото време е безспорно, че сме спасени.

Да...но трябва да ѝ призная две неща, които ми харесаха. Първо - краткостта на писмата. Обемът им позволява да се остави книгата при необходимост. Аз съм от онези читатели, които не понасят да оставят книга по средата на изречението. Второто, което ми хареса е лекия стил на разказване. Ава Дилийра успява с малко думи да представя красиви картини. В съзнанието ми се запечатаха на пръв поглед незначителни картини като момиче край оградата, вдишващо есенния влажен въздух и запотени стъкла на пикап...Не се подигравам. Описанията са прекрасни. И препратките към някои Велики произведения на изкуството, към някои Велики грешки...но дотам.

,,Писма до мъртвите с любов", роман на авторката Ава Дилийра, ни представя свят, изпълнен с хаотичност и недоумение, сред добре познати картини и разбити светове. Роман за неразбирането, болката и спасението...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Нещастието като силен вятър в ,,Мемоарите на една гейша" - Артър Голдън

Понякога страдаме само защото се опитваме да си представим  какъв би бил светът, ако мечтите ни се сбъднеха... Здравейте, четящи ...