Уличната кал може да изпръска всекиго в света на Никотиана - ,,Тютюн", роман на Димитър Димов

ЛОВЕН ДОМ, гр. Дупница

Добре дошли!

Следващото, което ще напиша, е свързано с най-известния роман на Димитър Димов, а именно - ,,Тютюн", четиво, което се изучава в училище. Не бих отнесла публикацията си към ревю, задължителна литература и т.н., защото ,,Тютюн" за мен е изключително важен. Не само като качествена стойност в българската литература и неоспорим връх в творчеството на Димитър Димов, нито като история, която съм харесала/не съм харесала.

Накратко ще кажа следното: започнах да чета романа с ясната представа, че родният град на огромна част от героите в романа не е назован. Eдва ли сте неосведомени, но аз съм длъжна да кажа, че и до днес това е водещата мистерия. Масово прочетох какви ли не глупости, най-голямата от всички, - че градът е Пловдив. Не бързайте да се възмущавате! Наясно съм, че масово е разпространена тази измислица, а и предполагам, че в българските училища се преподава с идеята, че градът е Пловдив. Ами не е, няма какво да си кривим душата. По-долу ще посоча и доказателствата си за това, което твърдя.

Имайте предвид, че когато пиша за ,,Тютюн“ знам какво правя. Проследявам творчеството на Димитър Димов  хронологично. Това предполага и някои паралели, тъй че се извинявам, ако не сте чели книгите.

ДРУГИ РОМАНИ НА ДИМИТЪР ДИМОВ: ,,Поручик Бенц“, ,,Осъдени души“

⥶⥸

БИОГРАФИЧНИ ДАННИ ЗА АВТОРА

• Роден на 25 юни 1909г., в Ловеч
• След смъртта на баща му - Тотю Димов (9 юли 1913г.) Димитър, заедно с майка си, Веса Харизанова, заживява в гр. Дупница, където учи до 10 годишна възраст
• През 1918г., майката му се омъжва повторно за Руси Генев, - близък приятел на Тотю, също офицер. Когато се уволнява от военните части, пастрокът му завършва право и започва да работи като тютюнев експерт (откъдето са и познанията на Димитър Димов за целия тютюнообработващ процес).
• Завършва Първа мъжка гимназия през 1928г. (през последните години от обучението си, Димов пренасочва интереса си от  природните науки - химия и биология - към хуманитарните;  в творчеството му могат да се видят и идеите, залегнали във философиите на Зигмунд Фройд и Фридрих Ницше)

• През 1928г. постъпва във Ветеринарномедицинския факултет в София (прекъсва за кратко по настояване на пастора му, който иска Димитъл да учи право, но скоро преустановява обучението си за ветеринар) - завършва през 1934г.
• До 1939г. е участъков ветеринарен лекар в село Ваксево, Софийска област.
• януари 1943г. - март 1944г. - специализира хистология в Мадридския институт ,,Рамон-и-Кахал"
• март-септември 1944г. Димитър Димов е мобилизиран в Беломорието
• На 8 септември 1944г. Димитър предлага брак на първата си съпруга - Нели Доспевска (1915г.-1988г.) - през 1947г. от този брак се ражда дъщеря му, Сибила.
• Вторият брак на Димитър Димов е с Лена Левчева, актриса във варненския театър - интересен за нея е факта, че е участвала в кастинг за ролята на Ирина в екранизацията по романа ,,Тютюн"
• Лиляна Батушева, 3-тата съпруга на Димов, е с 22 години по-млада от него - имат една дъщеря, Теодора (родена през 1960г.), също писателка.
• Умира от масивен инсулт на 1 април 1966г., Букурещ

⭅⭆

ТВОРЧЕСКАТА ИСТОРИЯ НА ,,ТЮТЮН"

Периодът, през който се смята, че Димитър Димов създава най-известния си роман, е между лятото на 1946г. и пролетта на 1949г. От тук и влиянията, които наблюдаваме в романа, както и въздействието, което оказва. Това е времето на прехода в България - от западноевропейската литературна практика, в която преобладават капиталистическите елементи, към соцреализма, с неговия добре известен труженик, силният герой на пропагандата. 

Първата част излиза през септември 1946г. във в. „Литературен фронт“ под заглавието „Тютюнев склад“. Целият роман „Тютюн“ излиза от печат през 1951г.  на издателство Народна култура с тираж от 4000бр. Почти веднага след излизането му повечето белетристи и критици на СБП препоръчват преработката с цел по-точно покритие на соцреализма. Бройките са изтеглени от пазара, а закупените са иззети от собствениците и унищожени. 

Сюжетът е вдъхновен от действителни лица и събития, участвали в живота на писателя. Вторият баща на Димов – Руси Генев играе огромна роля в зараждането на идеята за романа. Доказателство за това е богатия материал, които Генев е изпратил на Димов с отговори на различни въпроси за тютюна и неговата обработка. Много голяма част от материала Руси Генев е събирал и записвал още с пристигането си като офицер в град Дупница – по онова време познат още с името Станке Димитров - в онези години е един от най-големите центрове на тютюнева търговия в България. 

Предполага се, че образът на Борис Морев е заимстван от описанието на Георги Чалбуров, тютюнев магнат от Хасково,  което Генев описва подробно и нашироко: 

„(…)Сега е на около 50-52 години. Висок, слаб, шатен. Енергично лице, малко сбръчкано, с остър поглед и черти: остър дълъг нос, тънки устни. Енергична походка, жив и пъргав. Рязък, енергичен и заповеднически тон. Темпераментен. Умен, хитър и лукав. Подвижен, неуморим и много работлив  (…) Без средно образование, природно надарен.“ 

В записките фигурират и образите на братя Чапрашикови, представени в романа чрез образите на братя Барутчиеви. Историята на три поколения тютюнотърговци започва от Дупница, където през 1984г. Стоимен Чапрашиков създава тютюнева фирма и я кръщава Ориенттабако. Смята се, че те първи успяват да намерят европейска почва за българските тютюни. 

— Е!… — каза Барутчиев. — Вашият шеф отърва „Никотиана“ от кризата и грабна лъвския дял от печалбите… Кого ще спасявате сега?

— Никого — скръбно отговори Костов.

Той се стесняваше от мисията, за която бе дошел.

— Да!… — Барутчиев се изсмя горчиво. — Това е златното правило в търговията!…

В началото на 1954 г. излиза вторият вариант на „Тютюн”, вече в удобен за властта, в обем почти 1 000 страници и тираж 20 000. Димитър Димов е обезверен от понесеното кощунство върху творбата си. Известно е, че Димов е писал писмо на Червенков, в което казва, че няма повече физически и емоционални сили да създава образи на леви герои, които са му „безразлични“. 

Втората му съпруга Лена Левчева споделя, че Димов е изживял ужасно тежко принудителното дописване и „ремонт” на романа си. Дори не е имал сили да се зарадва на голямата награда. А след пренаписването на „Тютюн”, отвратен, изобщо спира да пише.

Източници: Българска история, Lupa.bg

За огромно мое съжаление не мога да открия източника, в който бях чела следващото, което ще спомена. Години след преработването на романа, при препрочитането на ,,Тютюн", Димов сам признава, че не може да си представи романа без добавените линии и персонажи като Лила, Шишко, Макс,... 

Свити и безпомощни поотделно, 

работниците се превръщаха в могъща сила, когато се събираха заедно.

Това показва, че не всяка промяна е лоша. Лично аз като читател не бих могла да си представя ,,Тютюн" в първоначалната му форма. Или по-скоро бих, но романът би изгубил блясъка си и би се наредил наедно с другите романи на Димитър Димов - ,,Поручик Бенц" и ,,Осъдени души".

⥥
СВЕТЪТ НА НИКОТИАНА

Светът на Никотиана - за мен това се превърна в едно откровение на човешката душа. От едната страна е тоталният разпад на човешкия дух, а от другата - смисълът на живота. 

,,Гроздоберът беше към края си."

Обикновеният живот в малкия град. Ирина, 17-годишна девойка, планира с надежда своето бъдеще - да замине в София и да учи в Медицински университет. Да завърши и започне работа в някоя много далечна страна. Когато среща 19-годишния Борис Морев, познат още като средния син на Редингота (баща му, преподавателя по латински език в местната гимназия) нещата се променят. Докато двамата братя на Борис - Павел и Стефан - са изявени в комунистическите среди, той е отявлен привърженик на капиталистическия строй, вплел надеждите си за спасение от крайната бедност със страстта си към тютюна. А може би не е правилно да се каже, че изпитва страст?

- А защо разчиташ на мене? 

- Защото ме обичаш и това ще ти помогне да ме разбереш. 

- Но аз мога да те обичам, без да мисля като тебе - рече Лила. - Нямам ли право?

Ненадейно съдбите на Ирина и Борис, наглед напълно противоположни, но съвършенно поглъщащи се души, се вплитат в една жестока борба, в която няма победители...

На другия край на връзката проследяваме отношенията на Лила - съученичка на Ирина, идеологически фанатик на комунизма - и Павел, най-големият от братята Мореви. И докато отношенията на Борис и Ирина тепърва процъвтяват, то Лила и Павел се разделят меридиално вследствие различие в партийната идеология. Любовта не може да съществува в партия, разкъсвана от раздори и идеологии...

Успоредно с всичко това можем да проследим и борбата за живот на обикновения тютюноработник - човекът, който се бори за идеята за справедливост в живот, изпълнен с алчност. Максим Ешкенази, Стефан Морев, Лукиян от едната страна и Зара, барон Лихтенфелд, Костов и фон Гайер - светът на тоталния разпад, над който властва НИКОТИАНА.

⬂⬃

МНЕНИЕТО МИ ЗА РОМАНА

Обикнах този тотален разпад! Не съм очаквала нищо по-различно от роман на Димитър Димов. За мен това е най-пълнокръвната и цялостна история на Димов и аз ще кажа, че това се дължи именно на преработката му. И колкото и в първите редове да личи, че е насилено, то в последствие самото усещане спрямо ,,добавените" персонажи и линии в романа се променя, те започват да живеят, да дишат. Не мога да си представя свят, в който герои като Лила, Макс Ешкенази, Шишко, Лукиян не съществуват. Не мога да помисля за Никотиана без да видя стачната борба на тютюневите работници и отново да си спомня разкъсаните души на фанатизираните до крайност плебеи (Лила, Лукиян). Свят, в който да я няма Варвара, която въпреки всичко да обикне обречения Динко... Просто не мога.

- Защо се смееш? 

- Защото ми харесваш - отговори той. 

- Омръзна ми да се шегуваш, когато не знаеш какво да отговориш. 

- Понякога шегуването е единственият начин да се утешим при безизходност.

Защо обикнах романа? Трябва да кажа, че основно заради второстепенните герои – Макс Ешкенази, Стефан Морев и фон Гайер. За мен драмата се заключава именно в съдбите на тези трима герои, а не (спойлери) в безименния кръст на погълнатия от алчност Борис (което е ,,греховно“, доколкото човек изгуби причината за това да го прави) или самоубийството на Ирина, нито пък възхода на Лила и Павел в тяхната идеологическа полемика. ,,Тютюн“ е изключително многопластова и пъстроцветна картина на живота през ’30-’40-те години на ХХв., а и на днешния свят. Светът на ,,Тютюн“ .

...Аз също имам проклети часове, в които не мога да се отърва от спомена за една жена, въпреки омразата, която изпитвам към порочната й душа, към декадентски красивото й тяло. Защо се вълнувам?… Защото в духа ми има нещо отровено от тази жена. С проста акробация на мисълта аз мога да намеря оправдание за света, който я е създал, и в минути на слабост вълнението ще съществува като опасно противоречие в духа ми...

От днешна гледна точка, насилствено добавените линии, изглеждат на повечето хора като същинско кощунство. Но истината е, че ,,Тютюн“ е най-известният роман на Димитър Димов именно поради факта, че се различава от другите му произведения. Отново виждаме умращия свят – този път на капитализма, но за разлика от всичко дотук видяно в ,,Поручик Бенц“ и ,,Осъдени души“, тук има място и за пролетта на живота. Защото след всяка зима идва пролет и всеки край все пак е начало на нещо – и ,,Тютюн“ е доказателство именно за това.

- Ти пак се напи и почна да дрънкаш глупости - критично забеляза инспекторът. - Получаваш голяма заплата и годишно възнаграждение, разполагаш с кола... Ако бях на твое място, щях да бъда доволен. 

- Не, нямаше да бъдеш доволен!... Ако беше складов директор, щеше да искаш да си районен експерт, ако станеш районен експерт, ще искаш да си главен експерт, а ако станеш главен експерт, ще ти се прииска да лапаш самостоятелно.

↫↬
ПЛОВДИВ?! - ДА, АМА НЕ!

Дойдохме си на думата и трябва да кажа, че това е, може би, най-бруталният спор в историята на Българската литература. Колкото и да претендират и да си измислят някои хора съм убедена в следващото, което ще кажа, а именно: градът, описан в романа ,,Тютюн" на Димитър Димов НЕ Е Пловдив, а Дупница/Станке Димитров/Марек. Към това ни навежда нас, дупничани, не само фактът, че като малък Димов е живял в Дупница, а и самите описания, поднесени в романа. 

Докато четях, отделих специално внимание на описанията, които до голяма част (за съжаление складът на самата Никотиана, както и повечето паметници в страната ни, е унищожен) отговарят на днешния облик на града.


ДА СЕ ОТБЕЛЕЖИ - том 1, глава 2 - абзац 2

 ,,Градецът животуваше сънливо и тихо в дребни клюки и благоухание на съхнещ тютюн. Само от време на време хората се стряскаха от някое македонско убийство или внезапни арести или внезапни арести на комунисти, които после, оковани с вериги, бяха изпращани към близкия областен град."

ОСНОВЕН аргумент - Пловдив/Филипополис никога не е бил малък град. Още от времето на Римската империя по нашите земи той е централен/областен град. В романа Димитър Димов изрично подчертава, че населеното място е малко - за това свидетелстват думите ,,градчето", ,,градецът", т.н., с които е изпълнен целият текст. Отново казвам - Пловдив от Античността до ден днешен е областен град. Когато Пловдив стане градче, аз ще стана трактор. 

1. ,,Параклиса над боровата гора" - познат ни като ,,Св. Спас", построен през XV-XVIв., над Ловния дом в ДУПНИЦА.  До него, както и до Ловния дом, се достига по улица ,,Стръмна" (ако решите да проверите най-малкото в Гугъл карти). Мястото е все още непокътнато и се извисява над Дупница. Известно е, че по времето на Димитър Димов там са се намирали и лозята на живеещите в околността.

2. Ловният дом - паметник, който и до днес се извисява над Дупница. За съжаление се руши и, поне аз, не зная да са предприемани каквито и да било ремонтни дейност по него. Все още действа като ресторант. До него водят 2 пътя - върло и стълби, описани в романа!

3. Работническият квартал
Веднага можем да се ориентираме към Наковия мост - по улица ,,Цар Освободител". (спойлер) При бягството на Варвара се споменава, че тя трябва да прекоси река, за да избяга от полицейската блокада.  

4. Гарата и Еврейските гробища - един момент, който явно много убягва на хората, а именно - бягството на Лила от ,,градеца", след (спойлер) убийството на полицая. Там се споменава гарата и от другата страна - еврейските гробища (днес нефункциониращи, но запазени) - улица ,,Свети Иван Рилски", в близост до Кауфланд. Поправете ме, ако греша, но при посещението си в Пловдив никъде не видях в близост до гарата да има гробища, още по-малко еврейски. 

5. Том 2, глава 4: 
— Ти какъв си? 
— Тютюноработник. Имах смъртна присъда, но избягах от затвора. 
— Добре си се отървал. От кой отряд си? 
— От „Станке Димитров“. 
— Кой ви е командир? 
— Динко. 
— А политкомисар? 
— Шишко. 
— Чувал съм и за двамата. Що за човек е Динко? 

НИКЪДЕ В ТЕКСТА НЕ СЕ СПОМЕНАВА ПЛОВДИВ! 

6. Том 1, краят на глава 1 
,,Стигна до площада на баните, оживен през летния сезон, сега пуст, и отмина джамията, върху минарето на която светеше лампа. Модерните постройки от центъра на града — символ на търговско благополучие — отстъпиха място на изтърбушени паянтови къщички с дървени порти, овощни градини и широки дворове, сред които горяха огньове. Жените вареха мармалад, а мъжете опушваха бъчвите или стягаха казаните за ракия. 
В една малка паянтова къща на този квартал живееше семейството на Редингота."

Джамията в центъра на Дупница - ,,Тюрмето" от ХV век. Запазена и до днес. 

Мога да приведа още десетки доказателства за това, че не Плодвид, а Дупница, е именно родното ,,градче" на Ирина, Борис и всички главни персонажи в романа на Димитър Димов. Напълно отхвърлям твърдението, че това е Пловдив, което е откровенно преиначаване и изкривяване на текста. 
Имайки предвид това, което написах, сега ви казвам: ако имате път към Дупница, посетете и разгледайте местата описани от Димов и запазени до днес. Нямам против дори да се свържете с мен - бих могла да ви разведа и приведа доказателства за всичко, което написах тук.

ДУПНИЦА В СНИМКИ: 1 , 2
ИНТЕРВЮ НА ТЕОДОРА ДИМОВА: ЗА ЖИВОТА И РОМАНА ,,ТЮТЮН" 
- добавено съдържание

↻↺

ЕКРАНИЗАЦИЯТА ПО РОМАНА ,,ТЮТЮН" (1963)

Още преди да започна с четенето на книгата знаех, че филмът от 1962г. ще се гледа. Накратко ще спомена, че едноименната екранизация е направена по сценарий и режисура на Никола Корабов и е включен в програмата на фестивала в Кан през '63-та година. 

И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.

Признавам си - разочарована съм от екранизацията. Акцентът е крайно изместен и не отговаря на представата, която дава книгата. За 150 минути толкова! - ще кажат някои, но аз не мога да приема това. Да оставим настрана истеричните викове на Борис и броденето на Ирина сред тълпата. Не мога да възприема, че фон Гайер! - е изобразен като мижитурка (да ме прощават нежните души).  Истинско кощунство е първо самият факт, че германецът проговорва развален български - не че не е за вярване, но не отговаря на описаното в книгата. Това коренно изменя представата за ,,немския дух" и самото влияние, което всъщност му оказва Ирина. В книгата няколко пъти се набляга на факта, че Ирина говори добър немски и бавно, което показва, че тя не просто говори, а и мисли - именно това заинтригува фон Гайер. За съжаление, трябва да се има предвид и времето на заснемане, де... 
Ако оставим това, не ми се нрави цялостната представа за героите, която екранизацията създава. Изменени са места, гробове се озовават в лозята...някаква пълна дивотия е това. Да обобщя - не ми хареса екранизацията, прекалено много измества акцента. Естествено, Невена Коканова просто ме остави в захлас, но това няма какво да се коментира - тя е икона в българското кино. За мен беше приятна изненада Йордан Матев (в ролята на Борис), който не бях гледала до този момент. Но като цяло не бих гледала екранизацията отново. 

ИНТЕРЕСЕН ФАКТ: Димитър Димов взима участие в процеса по заснемането на ,,Тютюн". Негова е решаващата дума при вземане на решението Невена Коканова да бъде в ролята на Ирина. 

Дълга, но качествена. Не можах да превъзмогна яда си спрямо десетките глупости, които прочетох за ,,Тютюн". Постарах се да намеря интересна информация за тази перла в короната на българското литературно творчество - надявам се да е полезна. И най-важното - да не забравяме цената на истинското изкуство и връзката, колкото и нищожна да е, на писателя с творчеството.