Копнежът и наказанието на едни ,,Осъдени души", роман на Димитър Димов

Добре дошли, четящи!

За да влезете в тази публикация има три причини. Първата причина е, че сте чели втория роман на Димитър Димов, за който имам намерение да пиша днес, а именно - ,,Осъдени души" (издаден през 1945г.). Сега ви е интересно просто какво имам аз да кажа и дали мнението ми се припокрива с вашето или пък точно обратното - диаметрално се разминава с него. Втората причина е тази, че навярно сте запознати с историята, тъй като сте гледали едноименния български филм от 1975г. В този случай навярно или сте обикнали историята и искате да се прочетете книгата, или пък нещо не ви се е понравило и сте зачеркнали варианта да се докоснете до хартията. А третата причина, тъй като аз съм по-скоро романтично настроена, е най-вероятно тази, че  точно в този момент заглавието на романа ви е грабнало.

Но да призная честно причината за вашето присъствие в тази публикация не е от особено значение. Значение има само истината, че романът ,,Осъдени души" е скъпоценен камък в българската литература. А Димитър Димов е неизменна част от развитието на родната ни литература. Факт е, че той създава едни от най-интересните и същевременно най-прогнили образи в нашата литература. Това може да се види както в първия му роман ,,Поручик Бенц" (издаден през 1938г.), така и тук. И именно това печели моето внимание и като криптонит ме омаломощава всеки път след докосването си до неговото творчество. Това ме и накара да посегна към ,,Осъдени души"...

↜↝

ИСТОРИЯТА

Изображение

1936 година, в сърцето на Испания...

Насред бушуващите страсти и желания, в една пламенна, фанатична страна, където републиканци и националисти се борят в името на своите идеали, пусната по течението обвивка утолява своя вечен глад...

- Отегчаваш ме с гордостта си.

- Това е единственото, което ми остава.

- Пази го пред другите.

- Защо не и пред теб?

- Защото и двамата сме еднакво пропаднали.

В едно дъждовно априлско утро Фани Хорн, безкрайно отегчена английска аристократка,  не предполага, че животът ѝ ще поеме по нов курс. Тя пребивава в Испания, страна на темперамент и страст със свои братя по удоволствия, които повлича със себе си в бездната на вечни удоволствия. Насред този мрак, изпълнил нейното безцелно съществуване, ще се появи ненадейно йезуитския монах Рикардо де Ередиа. Испански потомък на древна аристократична фамилия, избрал пътя към една невъзможна мечта, фанатичен до крайност, той си спечелва трагичната сянка на Фани Хорн. И насред огнищата на омраза, милосърдие и гибел, в лагера за болни от петнист тиф Пеня Ронда възниква една бездна, предизвикваща любов и безкрайна болка, страдание и нужда за мъст... А над всичко това стои непресекващата жажда да дойде нещо неизвестно никому...

Да, сигурно имаше изцерителна сила, 

някакво страшно щастие в тази лудост!

Цялата история на аристократката Фани Хорн и йезуитския монах Рикардо де Ередиа е разказана от дистанцията на времето. Ретроспективно Фани разкрива на мизантропа Луис де Ередиа една ужасяваща история, която неизменно повлиява живота ѝ и я води към гибел...

↫↬

Моето мнение

Изображение

Сега си давам сметка колко невъзможно е да се представи тази, на пръв поглед, не особено събитийна история. Защото същността на замисъла в ,,Осъдени души" не се крие в действието, нито дори в самите събития, които представя. Не Гражданската война в Испания от 1936г.-1939г. и не любовта между отец Рикардо де Ередиа и Фани Хорн, нито гибелната нужда, която се появява у Луис де Ередиа, един пропаднал мошеник, да спаси една отровена от собствената си същност личност, са толкова важни, колкото тази неизменна нужда на човека да умира за идеята, да съзнае целта и смисъла на своето съществуване и да се отдаде. За мен може би винаги ще представлява огромна трудност да представя тези обвивки, създадени от Димитър Димов. Защото в себе си те са устремени към съзнателна смърт. Защото, ако говоря само за ,,Осъдени души", то трябва да кажа, че тази история нито е само за любовта и омразата, еднакво гниещи в човешката душа, нито за войната и смъртта, неизменна част от съществуването на човека, нито дори възвисяващите идеали, за които умират хора, лишени от една цялостна картина... Историята е за един безкраен мрак и една безцелна самота на човешкото съществуване, неща, които не могат да се запълнят нито с фанатичния блясък на една мечта, нито с изгарящата страст на едно тяло...

Те говориха за чичовците и лелите, които също не бяха малко, 

а после, както се случва често между роднини,

се поотегчиха донякъде един от друг.

За романите на Димитър Димов съм разбрала едно. Не можеш да отговориш цялостно на въпроса дали ти харесват или не. Те носят особен заряд, някаква безкрайна смрад на разлагащи се тела и души, един особен разпад на човека и човешкото, които в даден миг могат да те отвратят, а в друг да ти се сторят истинни.

За ,,Осъдени души" мога да кажа  кажа, че определено си заслужава човек да се сблъска с тази история.

Мир!… Можеше ли да има мир

у една болна, прокълната душа?

Действието е цялостно, изпълнено с наситени емоции и трагизмът на една осъзната лудост.

Героите са прогнили, изгубили човешкото и в същото време толкова приближаващи се до него, че като че ли на моменти могат да излязат от страниците и да се превъплътят в самата ти същност. В тях има една пагубна развитост. Луис де Ередиа, мошеник, пропаднал в бездната на своята безкрайна мизантропия, отчужден от всичко и всички, намира у себе си сила да се бори за живота на една изгубила себе си душа. Фани Хорн, безцелно скитаща сред тъмнината на своите копнежи, открива у себе си необходимостта да изгние напълно безнадеждно. Рикардо де Ередиа, уверен фанатик, преследващ несъществуващо мечтател, успява да очерни своята безсмъртна подлудена душа... А доктор Жак Мюрие... Той, за когото нищо не се споменава, и когото никой като че не отбелязва, спечели моето сърце! Защото Жак Мюрие, един французин, пропилял своето богатство, своите пари и своя живот за никога несъществувала любов в сърцето на една коравосърдечна жена, която го въвлича в бездната на смъртта, е истински. Единствен той съзнава цялото безсмислие на този свят. И все пак се впуска в него, като че да се подиграе със самата му същност...

И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света - лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко.

,,Осъдени души", роман на обичания класик Димитър Димов не може да остави никого равнодушен. Аз вярвам в това, както вярвам и в гибелното съществуване на едни безпътно лутащи се луди. Това е история за гибелна страст и преиначена идея. За смърт в името на Испания и борбата за нея и за краля! Тази история е огън, който несъмнено изгаря в себе си хилядите заблуди в човешките мечти. И именно затова  я обичам!

Романът ,,Осъдени души“ на Димитър Димов е една многоцветна палитра на лудостта. Тази история е една безкрайна пропаст, която води до съзнанието, че в същността на емоцията и мисълта стои само копнежът да премахнем наказанието от собствените си осъдени души...

ПРЕПОРЪЧАНО: 

RoseRed's world Blog - Осъдените души в сърцето на Испания

За екранизацията - ,,Осъден души" (1975г.)