Животът, жестокостта и жаждата за пътуване към себе си в ,,Ние, удавниците", роман на Карстен Йенсен
издателство: Жанет 45
превод от датски език: Мария Змийчарова
С настоящата публикация ще направим опит да надзърнем в живота на родените да бъдат моряци марсталци. За живота без избор, предопределението и неизвестното. С други думи - настоящата тема е романът Ние, удавниците, дело на датския литературовед и писател Карстен Йенсен.
КАРСТЕН ЙЕНСЕН
Семейство: баща - капитан на товарен кораб
Образование: завършва литературознание в Университета в Копенхаген през 1980 г.
Професия: работи като социален коментатор в ежедневника Политикен
Творби: пътеписи Видях началото на света (1996 г.), Чух падаща звезда (1997 г.), дебютен роман Ние, удавниците (2006 г.), роман Първият камък (2015 г.) и т.н.
Награди: Danske Banks Litteraturpris (2009 г.), Улоф Палме (2009 г.), датска литературна награда на името на Сьорен Гюлендал (2012 г.)
Бележките са базирани върху информацията, предоставена в изданието от 2016 г. на български език.
НИЕ, УДАВНИЦИТЕ
Лауридс Мадсен трябваше да е умрял.
Но смъртта не го искаше и той просто стана друг.
Ние, удавниците е история, обхващаща период от близо едно столетие през погледа на три поколения марсталци. Разказът започва през 1848 г., когато немците в Шлезвиг-Холщайн обявяват война на Дания. По-точно, започва с удивителното пътуване на Лауридс Мадсен, роден и отраснал в град Марстал, за който е известно, че е ходил в Рая. Учудващото е, не че е посетил Рая, а че е успял да се върне обратно на земята, благодарение на своите ботуши.
С времето обаче и нещата се променят. След победата от 1848 г., датският народ преживява и поражението на войната от 1864 г., резултат, от което е загубата на датски територии и един национален идеал. В хода на тези исторически събития израства цяло едно ново поколение марсталци, които от ранна детска възраст знаят, че единственият път в животът е нататък - към морската шир, която им обещава простори и смърт.
Животът на моряка не е никак лек и различните поколения мъже в градчето са калявани от ранна детска възраст с жестокост. Жестокост в лицето на учителя Исагер, жестокост в лицето на капитаните на платноходните кораби, а най-голямата такава жестокост се оказва морската стихия. Всичко това е представено на читателя през спомените на сина на Лауридс Мадсен - Алберт, тръгнал по следите на своя изчезнал без следа баща.
Осъзнах, че в мислите си никога не съм отивал отвъд момента, в който отново заставаме лице в лице. Вече бях истински моряк, прекосявал големите океани, но по отношение на света се чувствах пълен новак. Не защото не познавах шумните му претъпкани пристанища, обраслите с палми брегове и обрулените от вятъра островчета, а защото знаех толкова безкрайно малко за собствената си душа. Можех да навигирам по морска карта. Можех да определя местонахождението си с помощта на секстанта. Намирах се някъде насред Тихия океан на борда на кораб без капитан и все пак щях да намеря пътя си. Но нямах карта за това, което е вътре в мен, нито курс, който да следвам през живота си.
И ето, минава още един живот и в неговия залез се ражда нов. Но светът вече е променен, бездушен и безветрен. ХХ век напира със своите параходи, а градчето, някога процъфтяващо, вече умира. Но марсталци, закърмени с морски бяс, се втурват отново във вихъра на живота - по чужди морета, на чужди палуби в хода на Двете световни войни. С обещанието за живот и смърт, те крачат по борда на кораба така, както техните бащи и дядовци. Но светът не е вече същият...
МОЕТО МНЕНИЕ
Ние, удавниците е история на три поколения марсталци, обобщаваща историческото развитие на едно датско градче през призмата на художествената измислица. Трябва да призная, че това определено не е типичното четиво за случая. Противно на моите очаквания (които не бяха особено високи, като се има предвид, че романът е базиран върху проучвания от архивите на Марсталския музей на мореплаването и вестникарски материал от периода), признавам, че съм приятно изненадава. Историята е добре изградена. Персонажите са представени по чисто човешки, достъпен начин - така, както виждаме близките си, когато общуваме с тях. Не мисля, че до този момент съм срещала толкова плавно преминаване на гледната точка на разказвача - от аз на ние. Смятам, че това до голяма степен допринесе за представяне на колективния дух - нещо, което авторът (доколкото разбрах от представените бележки и негови интервюта) е целял и лично аз почувствах.
Смея да твърдя, че макар и авторът да твърди, че Ние, удавниците е художествена измислица, далеч не са спестени действителните събития и тяхното отражение върху отделния човек, така както човек може да го представи от днешна гледна точка. Напротив, човекът, както и загубата на човешкото в хода на представените събития, са показани по изключително прост, и поради това - въздействащ, начин.
Ще ми се да спомена и изключителната сложност на текста, който е изпълнен с морска терминология. Не е никак лесно да се предаде подобно нещо от чужд език, затова и смятам, че работата на Мария Змийчарова по превода на романа на български език е нещо, което заслужава възхищение и поздравления.
Пиша този коментар близо два месеца след като прочетох романа, тъй като въздействието, което той оказа върху мен, е силно. Има картини и истории, които са трайно врязани в паметта ми - една част приятни, друга част - не съвсем. И все пак, това е именно въздействието, което постига истински добрата литература.
Ще ми се да можех отново да го прочета за първи път...
Ние, удавниците, роман на Карстен Йенсен, представа историята на три поколения марсталци, които не познават друг живот, освен този по море. Това е история за живота, неговите жестокости и за пътуването към себе си.
Коментари
Публикуване на коментар