,,По стъпките на Никола Вапцаров": Вината не бе наша. Вината беше чужда... (1940-'42г.) #5
...и другиму тежи
стотонна отговорност.
Когато дойде ден,
когато стане нужда,
ний всичко ще разкажем
на майката история.
- из ,,Илинденска"
Нямате представа колко време отлагам написването на тази публикация. Прекалено е трудно да се говори за последните години от живота на Никола Вапцаров. Не защото липсва информация (има предостатъчно в саморъчно написаните му самопризнания от март 1942г. - цели 111 страници), а защото говорим за видим процес на гниене на ,,вярата в доброто и човека", на твореца и на самия човек. Както казва Марин Георгиев в романа-разследване ,,Третият разстрел" (глава ,,Христова възраст"):
И все пак: какво кара един поет да захвърли перото и да препаше патрондаш, да напусне селенията на духа и слезе при масите; да буни народната душа с пример, а не със слово?
Може някому да прозвучи кощунствено, но в дъното стои творческата криза и безсилие...Започне ли да се изживява чрез поведението, дарбата или е засякла, или е пред изчерпване, или не е била на мястото си. Лирикът - казва го пак Далчев, - е като тенора, гласните струни не издържат на пеенето, нещо не им стига да изпълнят предназначението-мисия докрай.
Но мисля, че е важно да се проследят причините за всичко. Затова и ето ме тук, пишеща за последните години на Вапцаров.
Последно ви прадставих накратко ситуацията, която се развива в началото на 1940г. - издаването на първата и единствена стихосбирка на Никола Вапцаров - ,,Моторни песни" и реакциите, които по-скоро не предизвиква (ако не сте запознати: тук).
В края на месец май 1940г., Никола и Бойка Вапцарови се преместват в последната си съвместна квартира на ул. ,,Ангел Кънчев" №37 - IV етаж. Малко по-късно при тях се настанява и техният близък приятел Христо Радевски. През септември същата година майката на Никола споделя:
Спомням си за предпоследното му идване в Банско. Мен много ми се искаше да го видя и се чудех как да го извикам. Накарах една от комшийките си - Катя Борисова Колчакова, да му изпрати една телеграма, че съм тежко болна. Той дойде веднага и ме свари на двора. Много се зарадва, че не съм болна и почна да ми се кара: ,,Леле, женице, оти ме така излага, та не съм спал цела нощ." Аз му отговорих, че съм го излъгала, защото съм искала да го видя. Той ми каза: ,,Аз смятам да ти дойда на гости за един-два месеца, за да си почина и да събера песни сред народа."
На 25 септември постъпва на работа като машинен техник в Изпитателната станция при Министерството на благоустройството. Около този период, той се запознава и с племеницата на Димчо Дебелянов - Лучка Иванова Дебелянова. При срещи с нея, Никола винаги я кара да разказва истории, които е чувала от роднини за чичо си.
В края на месец октомври в България започва да се говори за направено от СССР предложение на България за сключване на пакт за взаимна помощ и сътрудничество. По този повод, нелегалната тогава комунистическа партия, взема решение да изпрати Вапцаров в Банско за провеждане на Соболевата акция - всенародно движение за приемането на предложението на Съветския съюз. В началото на ноември 1940г. Никола Вапцаров заминава, а малко по-късно напуска и работа.
Дейността му в Банско е основно с цел събиране на подписи в подкрепа на приемането на предложението. Никола Вапцаров събира ок. 500 подписа. В края на ноември получава и официално писмо-инструкция от София, да организира кампания за събирането на подписите. По същото време Вапцаров пише и стихотворението ,,Селска хроника". На 12 декември ръкописът е иззет при обиск в къщата на Вапцарови. Краят на стихотворението: ,,...един е лозунга: Терора долу! Съюз със СССР!", както и откритите от полицията писмото-поръчение и друго стихотворение - ,,Война" (,,Врабчова сговорна дружина"), са причини той да бъде задържан. Съставено му е досие и е даден под съд за подстрекаване на бунтове. До същинското дело е пуснат под гаранция.
 |
Самото дело се води на 5 юли 1941г. За свидетел Никола Вапцаров призовава Светослав Минков, който в показанията си защитава творчеството му. Всичко приключва с интернирането на Никола в Годеч, където прекарва следващите 3 месеца. Окончателната присъда е от 17 октомври 1941г.
Времето в Годеч Вапцаров прекарва в четене, писане и работа с местните хора на полето. По същото време - краят на август, началото на септември - в жилището в София се нанася студентката Митка Лалова, за да помага при отглеждането на детето, което очакват Бойка и Никола.
В началото на септември от ЦК на БКП вземат решението Вапцаров да се привлече за сътрудник на военна комисия. След връщането му в София - 3 септември 1941г., според летописа на Бойка Вапцарова, П. Симеонски споделя:
Веднъж през 1941г. идва (Никола Вапцаров) при мен в работилницата и ми казва някак стеснително: ,,Кучетата пак ме подгониха, Пешо. Дай да отида за някой ден в Църква." Там имах работилница за мармалад...Дойде Вапцаров, постоя няколко дена в Църква, работихме заедно по котела и след това си замина.
Към средата на септември партията успява да се свърже с него чрез Атанас Романов и му възлага мисия - да установи връзка с Варненския партиен комитет и да го уведоми за намиращите се в района нелегални политемигранти, дошли с подводници от СССР, и там да им помогнат за придвижване до центъра на България. Вапцаров пребивава във Варна между 18 и 22 септември, мисията му не е успешна. Връща се в София на 25 септември.
В края на октомври в София нелегално идва от Казанлъшко Цвятко Радойнов, пристигнал през август с подводница. В началото на ноември той поема ръководството на военната комисия на ЦК. На 3 ноември, чрез Атанас Романов, Никола Вапцаров (кодово име: Лозан) се запознава със своя Изкусител - Цвятко Радойнов (кодово име: Васил). Двамата започват да поддържат връзка.
Като ,,професионален революционер" (М. Георгиев), Радойнов успява да спечели бързо уважението на Вапцаров, който няма опит в конспиративната дейност. И двамата изпитват взаимно уважение един към друг, за което се свидетелства от техните саморъчно написани показания. Из показанията на Вапцаров се среща следната реплика на Радойнов: ,,едно пламенно написано стихотворение с актуална тема има не по-малко значение от оръжието." Но Вапцаров не може да пише поезия по тема и се отказва от това. Пък и е факт, че и двамата не са съвсем наясно с обстановката в страната, която е мирна - няма глад и липса на каквито и да било провизии в периода, за който става въпрос.
Основните функции на Никола Вапцаров до задържането му на 4 март 1942г. са: връзка с нелегални дейци на партията, осигуряване на квартири, няколко преноса на взривни материали, укриване на фалшиви документи и оръжие. Всичко това е противодържавна дейност. Особено по времето на война, наказанието за това винаги е смърт.
Мисията е обречена от самото пристигане на парашутистите и подводничарите през 1941г., които целят смутове в тила на немската армия. Цялата организация е издадена. Планът - очевидно няма такъв, Георги Димитров просто е изпратил на заколение тези хора - какъв фарс!
Вапцаров празнува новата 1942г. заедно с приятели. На 6 януари Бойка ражда момче, което живее само половин ден. Ако съдим от цялата дейност на Вапцаров, от подробните му показания и всичко, личи, че смъртта на вторият му син сякаш не достига съвсем до неговото съзнание и мисъл. Той продължава невъзмутимо с конспирациите.
И така стигаме до 2 февруари 1942г., когато е арестуван Георги Минчев. Той дава основни самопризнания в затвора пред разследващият Гешев и останалите следователи - кодови имена, срещи, т.н.
На 4 март 1942г., ок. 4 часа сутринта, в жилището на Вапцарови нахлуват полицаи. Арестуваните са: Никола Вапцаров (разстрелян), Борис Вапцаров (интерниран в лагер), Любомир Везюв (братовчед, освободен същия ден) и Митка Лалова (студентка, интернирана в лагер) - в жилището остават Бойка и Венера Вапцарови. На 7 март, при втори обиск в дома на Вапцарови, е арестувана Бойка (освободена на следващия ден - 8 март) - открит е тайният, създаден от Вапцаров шифър, който никога не е използван. На 10 март се извършва третия обиск - Вапцаров саморъчно е отведен да предаде скритите на тавана оръжия.
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Малко преди да бъде разстрелян - 23 юли - Никола има възможност да говори с майка си. Следващото е спомен на Елена Вапцарова, споделено от сина ѝ. Случилото се е през месец април:
- Намерих един ден едно кабарче - продължи той - и му се зарадвах като на имане. Не се подвоумих - животът вече за мен нямаше никаква цена...Аз зная, че забих кабърчето във вената на лявата си ръка. Бликна кръв и аз зачаках... Но не ми позволиха дори да умра. Спасиха ме, за да ме подложат на нови мъки...
На 24 април са заловени Цвятко Радойнов и Антон Попов, 26 - Антон Иванов, а на 27 - Трайчо Костов. През юни успява да се срещне с Антон Попов - те са изключително близки приятели. Следващото е спомен на Ж. Живков, с когото по това време Вапцаров е в една килия:
Един ден, към края на юни, Вапцаров успя да склони един от младите стражари, който пазеше коридора, да му устрои скрита среща с неговия скъп приятел Антон Попов, който беше затворен в килия на същия етаж, намираща се през три килии от нашата...Срещата стана за миг...(те) успяха само да се прегърнат и да се целунат.
На 26 юни е отведен в Софийския Централен затвор. По същото време 26-27 юни се научава, че парашутистите и Цвятко Радойнов са разстреляни.
Когато Кольо научи, че Радойнов е застрелян, легна по очи и аз видях как изпъкналите му плещи се раздрусаха. Когато се обърна, очите му бяха овлажнени.
- А знаеш ли какъв човек беше той?... (Мл. Исаев)
Водят се няколко разглеждания на делото срещу членовете и сътрудниците на ЦК на БКП в периода 6-23 юли. На всички им е наредено да отричат. На 6 юли в съдебната зала са допуснати и близките на Никола Вапцаров, а следващият спомен е от Елена Вапцарова:
Самият процес беше една гавра. Присъдите са били подписани преди разглеждането му. Не ни пускаха в съдебната зала всички заедно...
Когато за пръв път влязох в широката зала, погледът ми затърси моя син. Всички ми бяха мили, но маката първо иска да види своето момче...лицето му беше спокойно и чисто. Когато ме видя, по него се разля пак онази топла усмивка, която беше присъща само на него. Навярно от очите ми са текли сълзи и тези сълзи страшно са го огорчили, защото той дигна заключените си в белезници ръце до своите очи и така ми даде да разбера, че не му е приятно да плача.
За свои свидетели Никола Вапцаров посочва Таско Стоилков (той не се явява поради отсъствие от София), Константин Щъркелов (близък ,,приятел" на семейство Вапцарови) и Елисавета Багряна. И понеже знам, че за киманията на Багряна всички сме чували, а аз не се стремя да ви представя баналностите, ето накратко как се е развило свидетелстването на Константин Щъркелов по спомени на Бойка Вапцарова:
...
Извикан бе другият свидетел, К. Щъркелов. Вапцаров имаше право и на него да зададе три въпроса.
- Откога и като какъв човек ме познавате?
- Познавам семейство Вапцарови още отдавна, с бащата на подсъдимия бяхме приятели, но младият Вапцаров познавах като дете, сега не го зная какъв е.
Нещо като че ли силно удари Кольо. Той побледня, не можеше да повярва на ушите си, че така може да говори един човек на изкуството, който го познава отблизо, с когото той е споделял още като ученик своите младежки мечти, чел му е стиховете си, възхищавал се е от неговите картини. Но това бе само за миг. После Кольо навярно си спомни за тъжните промени, които стават в отношенията между хората, обърна се към съда и каза, че се отказва от по-нататъшните показания на свидетеля и няма въпроси към него.
Мама започна открито да си бърше сълзите, но аз я помолих да излезе след Щъркелов и да го попита защо така направи, ако не желаеше да свидетелствува, можеше да откаже предварително, за да го заменим с друг. Ние бяхме ходили при него няколко пъти и той обеща да каже в съда няколко добри думи за Кольо.
На двора Щъркелов успокоил мама, като ѝ казал, че той ще се застъпи за Кольо пред по-отговорни и високопоставени лица от съдиите...
По време на почивката, когато се приближихме към Кольо, мама заприказва:
- Никола, Кочо (Щъркелов) каза, че...
- Мамо, да не приказваме повече за него - я пресече бързо Кольо...
През цялото време до и през съдебния процес, Елена Вапцарова непрекъснато търси връзки с висши органи на държавната власт, за да издейства доживотна присъда, а не разстрел на първородния си син. Пише молби до цар Борис III, министъра на войната, т.н. Всичко е без резултат.
На 23 юли 1942г. е прочетена присъдата - наказани по чл. 1 и 16 от Закона за защита на държавата, са осъдени чрез разстрел 12 души - 6 незаловени и 6 присъстващи: Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Петър Богданов, Антон Попов и Георги Минчев. Присъдата трябва да се изпълни до 24 часа, без право на обжалване. В съдебната зала, след прочитането на присъдата, Никола успява да се срещне с майка си и съпругата си. Следващото е по спомени на Бойка Вапцарова:
Тримата се гледахме в очите...И тримата желаехме тези мигове да се превърнат в цяла вечност...
- Мили мои, много грижи ви създадох. Прощавайте! Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш с тази мисъл, успокоявай се с думите на твоя Христос: ,,Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод."
Майка му вдигна глава и каза с разтреперан глас:
- Не се безпокой за мене...Не думай така! Ще гледаме да направим нещо, да ти бъде по-добре от сегашното. Може някак да се размине.
- Ех, мамо, още ли вярваш? Не трябва да се лъжем, няма да се размине. Каквото и да правите, ще бъде само за ваше успокоение. Да, това е краят!...
- Никола, не говори така! - прошепна сломена майката.
И без да говори повече, тя излезе бързо навън, за да не се разплаче, да не вие с глас.
- Боя, утеши мама, приласкай я, гледай да не легне болна...
На стрелбището - сватбена церемония! Приятелката на Антон Попов, Росица Манолова, която очаква неговото дете, е решена да се венчае за него. По спомени на Бойка Вапцарова, прокурорът е дал разрешение. Сватбата се състои. Последното желание на Никола Вапцаров, по спомени на Бойка, е тетрадките със стиховете му да не пропаднат, а когато настъпи ,,свободата", да бъдат редактирани от Христо Радевски, който да помогне за отпечатването им. Следващото е из Протокол:
Днес - 23 юли 1942г., около 21 часа, гр. София, съгласно протоколното определение на Софийския военно-полеви съд, взето същия ден,...присъдата, след прочитането на заместник-прокурора при Софийския военно-полеви съд капитан Стоманяков, в пръсъствието на капитан Радев и пол. комендант Георгиев...бе приведена в изпълнение, като осъдените по-горе лица - бяха разстреляни от команда полицейски стражари След констатирането на смъртта труповете на разстреяните бяха предадени на капитан Димитър Радев за извършване на погребението им.
На следващия ден - 24 юли, близките на разстреляните успяват да открият гробовете им в Софийското гробище. На всеки гроб е сложен малък дървен кръст, с името на разстреляния. По-късно същия ден кръстовете са премахнати, но всички са запомнили точните места и гробове на близките си...
________________________________________________
Не съм съгласна единствено с тезата, че поетът е желаел смъртта си, заради творческа криза и безсилие. Напротив, подобно на Маяковски, на когото се е възхищавал (всички по това време са се възхищавали) той е желаел смъртта, за да може да постигне максимална популярност и да докаже истинността на написаното от себе си. Звучи суетно, но аз го разбирам напълно. Това желание за героична смърт по-скоро се дължи донякъде на перфекционизъм, донякъде на комплекс за малоценност (Вапцаров не е бил припознат като гениален талант от съвременниците си (мога да цитирам мнения на съвременници, но сега не ми се занимава), какъвто безспорно е. Това със сигурност е дразнело егото му). Донякъде е искал да повтори и Ботевия пример на съчетаване на революционер и поет, пример, който всеки български поет през последните 100 години научава в училище. Желанието му да умре геройски е желание на идеалист, романтик, отчаян оптимист, суетен перфекционист, търсещ ум и в крайна сметка - гений, който е мечтаел да съчетае поезията с живота, така че идеалът да припокрива максимално с действителността. Не можем да отречем, че е успял. Работата за комунистическата партия не е следствие на "творческа криза и безсилие", а следствие на добре обмислена самоубийствена стратегия, която да направи словото му безсмъртно по пример на Ботев и Маяковски. Цитатът на Далчев не е точен: Вапцаров е пример за поет, чиито личен живот е също толкова важен, колкото и творчеството му, точно защото е успял да ги преплете толкова драматично, включително чрез избора на смъртта си (защото, тази смърт е както нелепо предателство, така и личен избор - той не прави нищо, за да предотврати негативните последствия за себе си, напротив - вярва, че ранната смърт е неговата лична и творческа съдба). В този смисъл: Вапцаров и днес е жертва на "себе си": неговите читатели и критици и до днес едва различават неговата поезия от революционната му дейност, а комунистическите му убеждения днес хвърлят много тежка сянка върху поезията му. Но аз съм убедена, че тази поезия ще пребъде в столетията, защото Вапцаров обновява българския език по начин, по който никой друг не го е правил. Едновременно с това той е и световна литературна фигура, която е много над всички регионални кавги и много над мнението на този и на онзи. Това е литература, която няма давност. Велика поезия.
ОтговорИзтриванеЗа огромно съжаление самият Никола Вапцаров не е обяснил защо е направил нещата, които е направил в периода 1940-'42г. За сметка на това, съвременниците му в спомените си (,,Летопис за живота и творчеството му" на Бойка Вапцарова) говорят за радостта на Вапцаров при планирането на терористични акции (факт е, че са такива в този период). Мисля, че точно в Летописа попаднах на спомен на Георги Минчев, който обясняваше как през септември 1941г., когато му е възложена задачата да установи връзка с Варненския партиен комитет и да го уведоми за намиращите се в района нелегални политемигранти, дошли с подводници от СССР. Едва ли не Никола от щастие започнал да си хвърля шапката до тавана. Преувеличено, естествено, с цел да се възползват от познанството си с него. Именно това ми хареса при Маринов, че той прави подробен анализ на това коя е причината Вапцаров да бъде подложен на втори разстрел и то от най-близките. Но да оставим това.
ИзтриванеНека погледнем поезията му. Това изглежда ли като поезията на човек, който ,,подобно на Маяковски, на когото се е възхищавал (всички по това време са се възхищавали) той е желаел смъртта, за да може да постигне максимална популярност и да докаже истинността на написаното от себе си"? (моля, въздържайте се от думи като ,,всички/всичко" и ,,никой/нищо" и ,,със сигурност" - не за друго, а защото не са верни и могат да бъдат лесно оборени).
Дохождат дни, такива мрачни дни,
че иде ти да виеш от ненавист.
Боли в гърдите, в мутрата горчи
и в гърлото ръжда се наслоява.
Дохождат дни… и питаш се защо
е тази болка, тази дива ярост,
така е скрито нейното ядро...
Суетен е Ботев. Вапцаров, за огромно съжаление, е доказана жертва на обстоятелствата и неразбирането на другите. Нека си спомним писмото до майка му от 12 март 1940г. и отговора, който получава:
,,Пусти поройци и я книга издадох, па те нема да кажеш аресува ли ти или не дрънка ни колко лугне в кал..."
,,Хубава е, но трябва да напишеш и по-хубава, такава, че да я разберат и простите хора..."
Факт е, че приживе не е бил припознат. Рядко се случва въобще поетите да бъдат припознати като такива приживе. Както е казал Джонатан Лител: ,,... такава е съдбата на поетите - първо ги убиват, а после ги четат."
По отношение на идеала, няма по-сигурен начин човек да убие идеала си, от това да го осъществи. Това личи и след арестуването на самия Вапцаров, човеколюбец и вярващ човек, след 4 март 1942г. Абсолютно не съм съгласна с твърдението, че цитат може да бъде неточен (цитатът е цитат, а Вашето възприятие си е лично Ваш проблем).
Другото, което исках да кажа. Моля, подкрепете твърдения от сорта на ,,той не прави нищо, за да предотврати негативните последствия за себе си, напротив - вярва, че ранната смърт е неговата лична и творческа съдба" с факти. Иначе не мога да ги възприема като нищо повече от едно емоционално излияние, от което в случая всячески се опитвам да се разграничавам. Именно защото обичам поезията на Вапцаров и разбирам защо и как човек може да стигне до подобен край. Не от вяра, а от безверие.