Нежността в думите... #3 /В новото./


Здравейте!
Днес идвам при вас с третата част от серията публикации този месец, а именно- ,,В новото.“. Този път реших да представя отново нежността в думите. Но думите ще са от творби, които почти никой не познава...
В тази своя публикация предоставям съвсем малка част от творчеството на съвременни интернет писатели. От известно време наблюдавам тяхното творчество и мога да кажа, че творбите им ме пленяват. С един от тях имам и честта да се познавам лично. Стиловете на писане са коренно различни, това може да ви се стори странно. Е, надявам се да е странно-приятно и всеки един от вас да намери нещо за себе си.
Правя всичко това, защото смятам, че това са хора с особен талант. Писатели, чието изкуство трябва да достигне до повече хора. Защото думите им, преплетени с тях самите, създават нещо красиво, нещо нежно, нещо... истинско.

Бих искала  да благодаря на тримата писатели, които ми позволиха да споделя частица от невероятното им творчество. И тъй като искам по-голяма част от творчеството им да достигне до теб, читателю, ще предоставя като допълнителна информация интернет мрежа, чрез която можеш да се свържеш със съответния автор.

Приятно четене!


/материалите са подбрани от авторите/ 


➶➴



Гората глухо носи ехото на воя.
Кръвта разплисква се в пороя.
-Защо отне ми ти ловецо моята царица?
Да търся, да се скитам сам в горите?


Глава наведе едрото животно.
Ръмжейки. Тихо, но ядосано.
-Вървя, разхождам се в горите с пушка.
И ножа чака някой да намушка.


Една ми радост на света остана.
Да нося аз трофеите зарана.
-Бягай бързо! Ще те хвана.
Съдбата вече ти е начертана.

Няма никаква причина да остана.
Ловецо, как ще те прихвана.
Хукна той с всички сили.
Пътят с изход да издири.

А самецът над вълчицата седеше.
И над нея той трепереше.



Автор: Кармела



↫↬


,,На мама."

Усмивката широко се простира на кръглото лице.
Очите ти като перлини срязват моето небе.
Косите ти да галя с моите ръце, с усмивка блага да милвам твоето сърце.
Майчице моя, едничка си ми ти.
С твойта красота безценна убиваш всичките жени.

Автор: Елизабет Н.
За повече: Write and live


↶↷



,,Самодива"


Нежното сияние го привличаше, теглеше го все по навътре в гората. Не виждаше къде стъпва, минаваше през бодливи храсти, паднали клонки, листа, но не усещаше нищо. Болката по ръцете и краката му бе временна, ала тъгата бе жигосана с нагорещено до кърварочервено желязо право върху раненото му сърце. Кървящо, изстрадало, то търсеше изцерение. 

И най - накрая го намери.

С треперещи пръсти той отмести натежалия клон и ахна. Бе стигнал до светлината.

Седмица по-рано

- Тя е мъртва, разбери го. Мъртва е.

Алексей отказа да разбере. Той знаеше, че любимата му е жива и здрава. Все пак щеше да усети, ако нещо не е наред, нали? Липсата й го подлудаваше.

От месец не бе виждал нежното й бяло лице, красивите сини очи, така весело блещукащи на лунна светлина, червените устни, винаги извити в усмивка, поруменелите й от работа бузи, изписаните вежди и дългата смолисточерна коса. Как обичаше да я гледа! 

Вечер, когато клепките й натежаваха и тя потъваше в спокоен сън, той обичаше да я наблюдава. Светлината от свещите хвърляше сенки върху лицето й, игриво проблясваше в косата й, която той толкова обичаше да гали и докосва. 
А на полето, когато всички неуморно се трудеха под лъчите на парещото слънце, тя пееше. Нежен, силен, ясен, гласът й достигаше до най-съкровенните му кътчета, изкарваше въздуха от дробовете му и избиваше всяка мисъл от главата му. 
И сега я нямаше. Мъртва казват, отвлечена и убита в гората. 
Не! Не бе вярно. Сърцето му щеше да отбележи липсата й, а то мълчеше в напрежение, в очакване на нещо.

Месец по-рано

Алексей с нетърпение очакваше да се прибере в колибката, където красивата му невеста го чакаше. Днес тя не бе на полето заедно с всички, защото бе прекалено бледа и не можа да вдигне глава от леглото. Той я целуна преди да тръгне и тихо затвори вратата след себе си, за да не я събуди от неспокойния й сън. Тя като че не чуваше проскърцването на дъските, звуците, долитащи от животните навън и подвикванията от полето. Уви комат хляб и малка буца сирене в една кърпа и бързо излезе навън с мисълта за връщането си обратно у дома. При нея.

Лятото бе към края си, а те продължаваха да жънат златните класове пшеница. Още седмица и есента щеше да донесе веселите си багри, ала за Алексей и останалите жътвари есента означаваше следващата задача - засяването на новите зрънца пшеница.

Но той не мислеше за тежката работа, която го очакваше. Алексей бе млад и закален от тежката работа, а игривите задявания на момичетата му показваха, че харесват черната му коса и тънки мустаци.

Когато поиска ръката на Неда, не очакваше, че с всеки изминал ден любовта му към нея ще нараства все повече и повече. Той бе объркан от силните чувства, които изпитваше към чернокосия си ангел. Ала знаеше, че тя бе само негова и той бе само нейн. Това му бе достатъчно.
Следван от песните на момите жътварки, най-сетне се прибра. 
Неда я нямаше.

5 дена по-рано

Неда, Ивана и най-младото либе в селото, Мима - три работливи, красиви, млади и силни невести изчезнаха. Първа бе жената на Алексей, след седмица Иванкината щерка, а след тях участта им последва и Мима.

Безплодните търсения на момичетата караха секундата да изглежда като век. Цялото село бе потънало в скръб, забравило що е надежда. Много семейства не напускаха домовете си от страх, че техните деца ще бъдат следващите липсващи. Много семейства забравиха как да се усмихват. Много семейства се отказаха. 

Но не и Алексей. Той продължаваше да търси, вдъхваше сили на изморените младежи, търсеше ли, търсеше. И намери иглата в купа сено.

3 дена по-рано

- Самодиви! - кметът тежко се облегна на неудобния стол. Той бе мъж в средата на 40те години със силно зачервено лице от нерядкото повдигане на бутилката и големи, рунтави мустаци, които често обичаше да засуква. Сега на червендалестото му лице бе изписана истинска тревога. 

- Самодиви, самодиви. 

Изречена бе окончателната присъда. С тези думи в малката кръчма, сега пълна с млади семейства, мъже, жени и деца, избухна невъобразим шум. Възрастните се покръстиха в ням ужас.- Как самодиви? В наше село таквиз чудовища не е имало!

- Дядо попе, имало е. И ще има. Мислех барам нас да не подгонят, ама нейсе.
- Мълчи кмете. Да чуем тоз какво е намерил.
Алексей притихнал, наведе се и извади от голяма кожена торба бяла одежда, помачка я малко в ръце и я хвърли на масата.
- Одежда на самодива. Сам я намерих близо до гората, до поточе. Сам бях, никой около мен нямаше. Грабнах я и побягнах.
Кметът цъкна с език, помисли и бавно обходи с поглед хората около себе си. С поглед накара Алексей да вземе дрехата.
- Лошо си направил, момче. Който вземе одежда на самодива взима и нея самата, ала те не са добри жени. По-лоши от вещици са тез неземни красавици. Ала къде е момата? Взел си й сянката, би трябвало да дойде да ти пристане.
- Усещам аз една тъга в гърдите. Все едно камък имам, воденичен. Ала не е моя тая мъка. Пък и моя да е, аз ще я изтрая. Все едно разделен съм с крайник, нещо липсва, не е Неда.
- Самодивата синко, самодивата. Вика те.
- Отивам тогава! Нека ме убие, аз без Неда не живея, ходя, дишам, ама не живея!
- Тръгвай, щом така си намислил. Само знай, момче, че пред тези чародейки и самия Дявол бяга като от тамян.

20 минути по-рано

С разтуптяно от мъка сърце навлезе в мрачната гора. Чу смях, гайди и музика още в началото, но решително стисна меката бяла одежда и продължи. Навлезе в тъмнината, която всякаш пулсираше около него в своя вечен ритъм, приканваше го да навлезе в дебрите й, да опознае тайните й. Ароматът на нощ се просмука в дрехите му, аромат, колкото непознат, толкова и прекрасен. 

Откри пътечката, водеща до онова малко поточе. Кой знае, може би пътя водеше към смъртта му? А какво бе животът му без Неда? Без този ангел, който даваше смисъл на всички онези безмислени дни? Без повече да зърне милата й усмивка, черните коси, бялата кожа? 

Изведнъж усети присъствието й. Политна назад, главата му се изпразни от мисли, краката му сами поеха пътя. Усещаше как душата му се пръсва. 

Алексей видя сиянието. Това бе края на пътуването му. Като малка пеперуда, видяла нощна лампа, той се запъти към своята Обетована земя със сломено сърце и очи, замъглени от сълзи.
Сега

Поточето ромонеше нежно, разделяйки малката полянка. Лунната светлина весело надничаше между клоните на старите дървета, осветявайки нея. Нея.

Алексей тръгна напред, оставяйки след себе си капчици кръв от изранените си крайници.

Във водите се къпеше тя. Прекрасна в своята голота, огрявана не само от луната, ами и от своя вътрешна светлина. Черните й коси се стелеха назад като прекрасен водопад, черни като най-тежко кадифе. Очите й весело се смееха, сини като цвета на небето в горещ юлски ден. Пълните й устни бяха повдигнати в красива усмивка. Ръцете й бяха протегнати напред в очакване, пълните й гърди се спускаха и повдигаха бързо от вълнение. Това бе тя. Любовта на живота му. Смисъла на съществуването му. Съпругата му. Самата тя. Неда.

Той знаеше, че ако и върне бялата, непорочна дреха ще умре, гледайки я в очите. Ала той не можеше да откъсне поглед.
С няколко последни крачки влезна в потока и нахлузи одеждата през главата й.
Неда обви ръце около него. Вече никой не изпитваше тъга, нито болка. Имаше смисъл само безсмъртната им любов. 
С последен взор в очите й Алексей я целуна меко, нежно. Засмяна, Неда го стисна още по - силно.
Нима има по-красива смърт от това да си в прегръдките на любимия човек? За Алексей нямаше. Този момент, тази целувка, тази новопревърнала се самодива - само те имаха значение. За него те бяха късче от Рая.
Двамата блажено въздъхнаха и потънаха във водите на бистрото поточе.


Автор: Никол Стоичкова


Надявам се публикацията ми да ви е накарала да се задълбочите и да видите колко млади, и все още незабелязани таланти има...

Коментари

  1. Чудесен пост, Гери! Определено много ми допада, че изразяваш мнението си, върху различни теми и разбира се, в този пост представяш творби на писатели от интернет, и наистина творбите са страхотни и повече от пленяващи. И не мога, да не призная, че това са едни от най-любимите ми твой постове!^^

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Искрено ти благодаря! А и се радвам, че тези постове ти харесват. Смятам, че разчупват създадената рамка, а какво по-хубаво от това?! Благодаря ти още веднъж! ^^

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Ревю: “Quo vadis“- Хенрик Сенкевич

Ревю: ,,Всичко, всичко"- Никола Юн

Ревю: ,,Каин и Авел"- Джефри Арчър